Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— Чу ли го какво каза? — пита Каролайн, докато двете го наблюдават как отнася трофея си някъде към Чаринг Крос. — За вечни времена, така каза. За вечни времена. Не ще да е вярно, а?
— Кой знае — отвръща замислено Шугър. — Била съм веднъж във фотографско ателие, стоях до фотографа в тъмната стаичка, докато промиваше снимките.
Тя си припомня как стоеше със затаен дъх, озарена от червената светлина, и наблюдаваше как образите изплуват постепенно в плитката вана, пълна с химикали — като привидения, като стигма. Обмисля дали си струва да разкаже на Каролайн всичко това, но съзнава, че ще трябва да й обяснява всяка отделна дума.
— Снимките се вадят от ваничка — казва тя накрая, — и знаеш ли какво! Миришат ужасно. Нещо, което мирише така, не може да бъде вечно, в това поне съм сигурна.
Гъстият бретон прикрива смръщеното й чело; всъщност не е толкова убедена в това, което казва.
Пита се дали снимките, които й бяха направени в онова ателие, ще останат за вечни времена и се надява да не е така. По онова време, докато вършеше тази работа, не я измъчваха никакви притеснения. Позираше гола до екзотични растения в саксии, само по чорапи в легло с балдахин, седнала във вана с хладка вода. Дори не се налагаше някой да я пипа! Но напоследък започна да съжалява за тогавашното си решение — откакто един от клиентите й измъкна изтъркана от пипане снимка на смутено на вид голо момиче и настоя Шугър да заеме точно същата поза с точно същата четка с дълга дръжка, която той предвидливо си беше донесъл. Едва тогава Шугър започна да разбира какво означава да бъдеш Шугър, Лоти или Луси, прикована завинаги в едно малко квадратно картонче, което всеки непознат може да оглежда на воля. Каквито и да бяха униженията, на които бе подлагана, останала насаме с клиента в своята спалня, те изчезваха в мига, в който приключеха, полузабравени още докато бършеше потта от тялото си. Но да бъдеш фиксирана с помощта на химикали във времето и да те предават от ръка на ръка — такава голота не може да бъде прикрита никога.
Сигурно, ако сега ви покажа някои снимки на Шугър, вие ще си кажете, че не е имала повод за безпокойство. Та те са очарователни, така ще кажете вие — невинни, старомодни, дори излъчват някаква особена изисканост! Само след едно столетие и нещо — или, да кажем, след единайсет дузини години — те биха били подходящи за отпечатване навсякъде, и никой няма да се притеснява от мисълта, че биха могли да покварят или развратят по-впечатлителните. Дори биха придобили ореол на артистичност, ако бъдат поместени в някой от потушителите на отминали скандали — някой от онези луксозни фотоалбуми, които хората слагат на салонните си масички. „Неизвестна проститутка, около 1875 година“ — такъв ще бъде надписът в албума, а може ли човек да си представи нещо по-анонимно от това? Но вие не осъзнавате истинската причина за срама, който изпитва Шугър.
— Ама представи си все пак — настоява Каролайн. — Да те има на снимка стотици години след като си умряла… И ако съм направила някаква физиономия, такава ще си остана завинаги… Направо тръпки ме побиват.
Шугър гали разсеяно пакета в ръцете си, докато се опитва да измисли как да насочи разговора към по-безобидни теми. Хвърля поглед през площада, към Националната галерия, и мъчителният спомен за онзи клиент с четката избледнява.
— Ами рисуваните портрети? — пита тя, припомняйки си прекаления възторг, с който Каролайн говореше за някакъв студент в художествената академия, който й беше пробутал вместо пари някакъв пейзаж, уж на йоркширските долини. — Не потръпваш ли при мисълта за тях?
— То не е същото — отвръща Каролайн. — Те са… ами на тях са нарисувани все крале и разни такива, нали разбираш.
Шугър подбира едно лукаво котешко изкискване от енциклопедичния набор смехове, с които разполага.
— Кити Бел има истински портрет, не помниш ли? Нали я нарисува онзи дърт пръч от Кралската академия, дето толкова си падна по нея? Дори го имаше по изложбите, двете с Кити ходехме да го гледаме. „Цветарка“, така го бяха кръстили.
— Ооо… права си. Хем е уличница в червата.
Шугър издува устни.
— Завиждаш, а? Я си представи, Кади, какво ли би било, ако някой художник те помоли да му позираш? Ти си седиш и не мърдаш, той работи, и после, накрая, ти дава портрета ти, с маслени бои, като… като твое отражение, като спомен как си изглеждала през един ден от живота си, когато си била хубава и си се погледнала в огледалото.