Принцеса с часовников механизъм
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Адски устройства #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцеса с часовников механизъм». Краткое содержание книги:
РЕЛИКВИТЕ НА СМЪРТНИТЕ
Джем, все още я беше грижа за него. И как иначе, като се имаше предвид
колко открит, сърдечен и внимателен бе той. Никога не се бе отнасял към
нея с нещо друго, освен с изключителна добрина. За девойката бе такова
облекчение, че през последните няколко месеца не беше имал някой от
своите "епизоди", както ги наричаше Шарлот, и макар щастието да не го
беше излекувало, той сякаш бе по-укрепнал, състоянието му се беше
подобрило...
Тримата влязоха в Института. Сирил се беше показал от конюшнята и
се занимаваше със запотените Балиос и Ксантос. Софи си пое дълбоко дъх
и пусна пердето. Шарлот може би щеше да се нуждае от нея, за да й
помогне за Джем. Ако можеше да стори каквото и да било... Откъсна се от
прозореца, излезе в коридора и забърза по тясното стълбище за
прислугата.
В коридора на долния етаж се натъкна на Теса с пребледняло,
измъчено лице, да се колебае пред вратата на Джем.
През полуотворената врата се виждаше, че той е приседнал на
леглото, а Шарлот се бе привела над него. Скръстил ръце, Уил стоеше до
камината и от цялото му тяло се излъчваше напрежение. Теса вдигна
глава и при вида на Софи лицето й възвърна мъничко от цвета си.
— Софи — проплака тя тихо. — Софи, Джем не е добре. Той получи...
нов пристъп на болестта си.
— Всичко ще бъде наред, госпожице Теса. Виждала съм го много зле и
винаги му минава като на кученце.
Теса затвори очи, под които имаше сивкави сенки. Нямаше нужда да
изрича онова, което и двете си мислеха — че един ден Джем ще получи
пристъп, от който няма да се съвземе.
— Би трябвало да отида да донеса гореща вода — обади се Софи, — и
кърпи...
— Аз би трябвало да ги донеса — рече Теса — и щях да го направя, но
Шарлот каза да съм сваляла тази рокля, защото демонската кръв била
опасна, ако остане твърде дълго върху кожата. Изпрати Бриджет за кърпи
и компреси, а брат Енох ще пристигне всеки момент. Пък и Джем
настоява...
— Достатъчно — твърдо заяви Софи. — С нищо няма да му помогнете,
ако допуснете и вие да се разболеете. Да се погрижим за роклята ви. И то
бързичко.
Теса повдигна клепачи.
— Скъпата, разумна Софи. Естествено, че си права. — Тя тръгна към
стаята си, но на прага спря и се обърна към девойката. Големите й сиви
очи обходиха лицето на другото момиче, а после тя кимна на себе си,
сякаш догадката й се беше оправдала. — Той е добре. Изобщо не пострада.
— Господарят Джем?
Теса поклати глава.
— Гидеон Лайтууд.
Софи се изчерви.
Гейбриъл не беше съвсем сигурен защо се намира в гостната на
Института, освен дето Гидеон му беше казал да дойде тук и да чака, а дори
след всичко случило се, той все още бе свикнал да се подчинява на брат си.
Остана учуден от това колко простичко беше обзаведена стаята, съвсем
различна от великолепните гостни в къщите на семейство Лайтууд в
Пимлико и Чезуик. Стените бяха облепени с избелели тапети на рози, по
писалището имаше мастилени петна и резки, оставени от писци и ножове
за отваряне на писма, решетката пред огнището беше почерняла от сажди.
Над камината висеше огледало в позлатена рамка, по което имаше петна
от вода.
Гейбриъл погледна отражението си. Бойното му облекло беше
разкъсано на врата, а върху челюстта му имаше червено петно — дълга
драскотина, която вече зарастваше. Дрехите му бяха изпоцапани с кръв...
„Твоята собствена или тази на баща ти?"
Гейбриъл побърза да заглуши тази мисъл. Замисли се колко странно
бе, че именно той приличаше на майка им, Барбара. Тя беше висока и
слаба, с къдрава кестенява коса и очи, които в спомените му имаха най-
наситения зелен цвят — като тревата, спускаща се към реката зад къщата.
Гидеон приличаше на баща им — широкоплещест и набит, с по-скоро сиви,
отколкото зелени очи. Което си беше такава ирония, при положение че
именно Гейбриъл беше наследил характера на баща им — също като него,
и той беше твърдоглав, лесно избухваше и трудно прощаваше. Гидеон и
Барбара бяха по-скоро миротворци, спокойни и трезви, непоклатими в
своите вярвания. И двамата много повече приличаха на...
В този миг Шарлот Брануел влезе през отворената врата. Беше
облечена в широка рокля, блестящите й очи бяха като на малка птичка.
Както всеки път, когато я видеше, Гейбриъл и сега беше поразен от това
колко бе дребна и как той се извисяваше над нея. Как изобщо му беше
хрумнало на консул Уейланд да даде на това миниатюрно създание