Бебето на Розмари
- Автор: Левин Айра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Ботева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бебето на Розмари». Краткое содержание книги:
— Сигурно имате голямо семейство — каза мисис Кастивът.
— Да — отвърна Розмари. — Имам трима братя и две сестри. Аз съм най-малката.
— Сестрите ви омъжени ли са?
— Да.
Мисис Кастивът пъхна насапунисана гъба в една от чашите.
— Имат ли деца? — попита тя.
— Едната има две, а другата — четири — отвърна Розмари. — Или поне така е според последните вести, които имам от тях. Сега броят им може да се е увеличил.
— За вас това е добър знак — каза мисис Кастивът, като все още сапунисваше чашата. Миеше бавно и старателно. — Щом сестрите ви имат много деца, сигурно и вие ще имате. Такива неща се предават по семейна линия.
— О, изобщо не се притеснявам за това — каза Розмари, докато чакаше мисис Кастивът да й подаде чашата — Брат ми Еди вече има осем деца, а е само двайсет и шест годишен.
— Боже мой! — възкликна мисис Кастивът. Тя изплакна чашата и я подаде на Розмари.
— Имам всичко двайсет племенници — каза Розмари. — Но не съм виждала поне половината от тях.
— Не се ли прибирате у дома от време на време? — запита мисис Кастивът.
— Не — отвърна Розмари. — Не съм в много добри отношения със семейството си, освен с единия от братята ми. Според тях аз съм черната овца.
— О, и защо така?
— Защото Гай не е католик и не сме венчани в църква.
Мисис Кастивът съчувствено зацъка с език.
— Не е ли странно как някои хора вдигат голям шум заради религията? Толкова по-зле за тях. Вие нищо не губите. Изобщо не бива да се притеснявате за това.
— По-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни — каза Розмари и постави чашата на етажерката. — Искате ли за малко да се сменим — аз да мия, а вие да подсушавате?
— Не, така е много добре, скъпа — каза мисис Кастивът.
Розмари погледна през вратата на кухнята. Виждаше се само част от всекидневната с масичките за бридж и шкафовете за картотеки. Гай и мистър Кастивът бяха в другия край на света. Във въздуха неподвижно се простираше синя пелена от цигарен дим.
— Розмари?
Тя се обърна. Усмихната, мисис Кастивът й подаваше мокра чиния с ръка в зелена гумена ръкавица.
Измиването и избърсването на чиниите, тенджерите и сребърните прибори им отне почти един час, макар че Розмари би се справила със същата работа за по-малко от половината време. Когато тя и мисис Кастивът влязоха във всекидневната, завариха Гай и мистър Кастивът седнали един срещу друг на канапето и мистър Кастивът му говореше нещо убедително, като почукваше с показалец дланта на другата си ръка.
— Хайде, Роман, стига си проглушавал ушите на Гай с безкрайните си истории за Моджеска — каза мисис Кастивът. — Той те слуша само защото е добре възпитан.
— Не, интересно ми е, мисис Кастивът, — каза Гай.
— Видя ли? — обърна се мистър Кастивът към жена си.
— Мини — каза мисис Кастивът на Гай. — Аз съм Мини, а той е Роман, окей? — Тя погледна и Розмари с престорен укор. — Окей?
— Окей, Мини — засмя се Гай.
После разговаряха за семействата Голд и Брун и за двойката Дюбен-Де Вор. Стана дума за брата моряк на Тери, за когото бяха разбрали, че се намира в една болница за цивилни в Сайгон. Мистър Кастивът бе прочел някаква книга, която критикуваше доклада Уорън и разговорът се завъртя около убийството на Кенеди. Седнала в един от столовете с високи облегалки, Розмари се чувстваше странно изолирана, като че ли семейство Кастивът бяха стари приятели на Гай и тя току-що се бе запознала с тях.
— Смятате ли, че е имало някакъв заговор? — запита я мистър Кастивът и тя му отвърна, чувствайки се неловко, че загриженият домакин се опитваше да я приобщи към разговора. Тя се извини и помоли мисис Кастивът да й покаже банята, където имаше пешкири на цветя с надпис „За гости“ и една книжка, наречена „Клозетни вицове“, не особено забавна.
Тръгнаха си в десет и половина с думите „Довиждане, Роман“ и „Благодаря, Мини“ и си стиснаха сърдечно ръцете с домакините, което предполагаше, че това няма да е последната им вечер заедно, макар че от страна на Розмари сърдечността беше само показна. Като отминаха първия завой на коридора и чуха вратата да се затваря зад тях, Розмари въздъхна от облекчение и весело се усмихна, когато видя, че и Гай направи същото.
— А-айде, Роман, — започна да имитира Гай, като бърчеше смешно веждите си — стига надува гла’ата на Гай с твойти бизкрайни истории за Моджеска!