Малка звезда
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стела Джелепова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Малка звезда». Краткое содержание книги:
Вниманието притесняваше Ленарт, но тревогите му се оказаха безпочвени. За няколко седмици всичко отмина. Доведе само до покана от една компания двамата с Лайла да направят няколко участия. Ленарт реши да отидат един път за проба — в Нортелйе през август. Шоу за любителите на ретро автомобили, нещо средно между семейно събитие и рали.
— А какво ще правим с момиченцето? — попита Лайла.
— Нали е в Нортелйе. Може да остане сама няколко часа. Не е проблем.
Беше топъл юлски следобед. Двамата седяха край градинската маса и пиеха кафе. Може би неочакваният успех или просто фактът, че беше излязла за малко от вкъщи, направиха Лайла дръзка. От няколко месеца в главата ѝ се въртеше простичък въпрос. Сега се осмели да го зададе.
— Ленарт. Как я мислиш тая работа с момиченцето?
— В смисъл?
— Трябва да си мислил. Какво ще правим. То расте. Ще проходи. Какво ще правим с него?
Пред очите на Ленарт сякаш падна завеса и той се пренесе далеч оттам, макар още да си седеше до масата и да държеше чашата.
— Няма да излиза — отвърна той. — Това ще я унищожи.
— Ама… чисто практически? Как ще се справим?
Ленарт скръсти ръце и погледна Лайла сякаш от голямо разстояние.
— Ще го кажа само веднъж. Затова ме слушай. Ще я държим тук. Няма да я пускаме. Ще я приспособим към този живот. Няма да е нещастна, понеже няма да е виждала друго.
— Но защо, Ленарт? Защо?
С престорена маниерност Ленарт вдигна чашата до устните си, отпи от изстиналото кафе и върна чашата в чинийката съвсем безшумно.
— Никога повече не искам да чувам тези въпроси. Сега ще ти отговоря. Но оттук нататък няма. Ясно ли е?
Лайла кимна. Гласът на Ленарт беше променен, сякаш друга негова версия ползваше устата му. Човек, замесен от по-тежко тесто, с твърда сърцевина. В този глас имаше нещо авторитетно и Лайла застина, впила поглед в устните на Ленарт.
— Защото тя не е обикновено дете. Никога няма да бъде обикновено дете. Нито пък обикновен човек. Тя е чиста. Съвсем чиста. Светът ще я унищожи. Знам го. Видях го в нея. Може да изглежда ужасно да държиш едно дете затворено. Но за нея е по-добре. Сигурен съм. Тя е чистата музика. Светът е дисонанс. Тя ще потъне в него. Веднага.
— Значи го правим за нея? Сериозно ли говориш?
Ленарт се върна на масата. Погледът му внезапно стана тревожен и несигурен. Самотно дете в гората. Лайла не си спомняше кога последно е виждала този поглед. Прободе я сърцето.
Ленарт отвърна:
— И за мен. Ако тя изчезне… ще се самоубия. Тя е последната. Последната възможност. След това няма да остане нищо.
Седяха неподвижно. Пиронът продължаваше да се забива в сърцето на Лайла. Едно врабче кацна на масата и клъвна няколко трохи от кейка. Впоследствие Лайла щеше да разбере, че в този момент бяха стояли на кръстопът, че бяха взели решение. Тихо, както се взимат всички важни решения.
Майка му и баща му не обелиха и дума за участието, но Джери видя афишите. Възнамеряваше да иде на ретроралито, за да се види с някои стари познати, но като разбра, че Ленарт и Лайла ще пеят, промени плана. Отваряше му се възможност за нещо друго.
Концертът беше насрочен за два часа. В един и половина Джери яхна мотора и потегли към къщата. По негова преценка родителите му щяха да се нуждаят от минимум половин час за саундчек и поне още толкова да си съберат партакешите и да се приберат — значи разполагаше с около два часа сам в къщата. Разчиташе, че не са взели хлапето със себе си.
Входната врата не представляваше проблем, с кредитна карта можеше да я отвори и насън; за всеки случай обаче взе отвертка. Отне му десет секунди да насили старовремската ключалка и да се шмугне в антрето. Без да си събува ботушите, заслиза към мазето с викове: „Бип, бип, бип.“
Влезе в старата си стая и се сепна. Детето стоеше изправено в кошарата с ръце на ръба и го гледаше в очите. Имаше нещо страховито в погледа на това хлапе — сякаш виждаше право през теб. Но все пак си беше най-обикновено бебе в червени ританки и издут отзад памперс. Не си заслужаваше параноята.
Джери беше схванал съвсем ясно какво означава това дете за баща му. Сто пъти повече, отколкото той самият някога е значел за него. Ненормална работа. Не можеше да го разбере. Кое му беше специалното на това малко дяволче, дето само стоеше и се блещеше?