Смъртта като изкуство
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #30
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1391-6
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смъртта като изкуство». Краткое содержание книги:
Просто вие не знаете какво нещо е театърът. По света има сложни машини, но театърът е най-сложната… М. Булгаков, „Театрален роман“
Прехвърлянето в друга болница предполагаше изключване от апаратите и Леоничев разбираше, че това е опасно, но не виждаше никакъв друг изход. Добре, ще продаде бизнеса и парите ще стигнат, за да плаща още известно време, дори дълго, но какво ще стане, ако майка му не оздравее? А че тя ще оздравее и ще излезе от болницата дори не ставаше дума, лекарите говореха само за оцеляване на една лежащо болна, която няма възможност да се обслужва сама и не се ориентира в реалността. Та какво ще стане, когато и тези пари свършат? Отново ще се стигне до безплатната медицина. Само че дотогава Дмитрий ще остане без пукната пара и без работата, която е обичал и на която е посветил дълги години. И тогава пак няма с нищо да може да помогне на майка си.
Би било лъжа да се каже, че Леоничев взе решението си лесно. Той се измъчва, тормози, не спеше, не ядеше. И все пак се реши. Наложи се да преместят майка му от Москва до далечното Подмосковие през деня, кой знае защо, никой не се сети да го направят през нощта, когато има по-малко коли и пътят нямаше да отнеме толкова много време. През деня пътуването отне повече от четири часа дори с колата на Бърза помощ. Изключена от системите, старата жена не понесе това пътуване и почина.
През това време Светлана я нямаше, почиваше на Малдивите, Леоничев я беше пратил там за цял месец. Не й съобщи за смъртта на майка си. Защо да го прави? Нека любимото момиче си почине, нека събере сили, той прекрасно ще се справи с погребението и без нея. Дмитрий съобщи тъжната новина на жена си едва на летището, когато я посрещна. Премълча и за своето нееднозначно и толкова трудно решение, каза само, че майка му починала. На Светлана дори през ум не й мина къде и при какви обстоятелства е починала свекърва й. Естествено, в болницата. Къде другаде?
Тя потъгува с мъжа си, а това, че той започна да попийва, си обясни с напълно естествени причини: все пак човекът е погребал майка си. Дори не й хрумна, че Дмитрий може да се обвинява за нещо. Според нея той бе направил всичко по силите си и изобщо беше направил много повече от други.
Ала веднъж в Москва, съвсем случайно, Светлана срещна лекаря, когото добре познаваше от посещенията си при свекървата. Първият шок от това, което чу, доста бързо премина и се смени с увереност: ето го повода да направи Дмитрий „до уши виновен“, повода, който ще й позволи да го върже за себе си от здраво по-здраво. И Светлана се захвана за работа.
Започна със скандали, обвинения и упреци, после се зае с общественото мнение. Светлана не пестеше краските, когато описваше на общи познати какво чудовище е Дмитрий, какъв безсъвестен и безжалостен убиец е, как се страхува от него, защото убилият веднъж може да убие отново. Тя никога нямало да се примири със стореното от него, никога нямало да му прости смъртта на майка му. Нещо повече, той започнал да пие, от ден на ден все повече, и в опиянението си бил страшен, тя ли не знаела. Ами ако вземе, че я убие? Ставал абсолютно непоносим, агресивен, злобен. И как ли Светлана, горката невинна овчица, търпи всичко? Ами че това е много опасно — да живее край такъв човек.
А Дмитрий страдаше, и то не само от чувството на вина заради смъртта на майка си, но и защото жена му не го разбираше. Благодарение на усилията на Светлана той бе подложен на остра критика и от страна на обкръжението си, но най-много бе наранен от реакцията на жена си и от това, че тя не осъзнава колко му е тежко всъщност. Не можеше да й каже истината за причините за това свое толкова тежко взето решение, защото не искаше да й признае паричните си затруднения. За него това беше унизително, нали до младичката си съпруга винаги бе играл ролята на добрия вълшебник, за когото няма нищо невъзможно, и Дмитрий Леоничев не можеше да се раздели с тази си роля. На Светлана и през ум не й минаваше, че мъжът й чисто и просто няма пари, смяташе, че са му се досвидели. И поради доста младата си възраст, естествено, не можеше да разбере колко е трудно на шейсет години доброволно да се разделиш с работата на живота си, разбирайки, че нова вече не можеш да започнеш — силите ти не са същите. С една дума, Леоничев признаваше пред себе си, че в очите на жена си наистина изглежда като чудовище, и не можеше да поправи това впечатление, и пиеше все повече.