Смъртта като изкуство

Но Олга внезапно се заинати.

— Защо трябва да ти помагам? Мен нищо не ме заплашва, никой не ме видя, никой не знае, че съм била у Леоничев.

Никита я погледна много сериозно и бавно изрече:

— Аз знам. Знам всичко. Сега ти зависиш от мен. Ще трябва да ми помогнеш. И то още сега, докато Светка още нищо не е научила. Ще отидеш в офиса й, под някакъв предлог ще влезеш в кабинета й и ще оставиш флашката на бюрото. Пъхни я някъде, под някакви книжа. Или в някоя кутия, та Светка да не я види. А аз след ден-два ще организирам едно обаждане на милицията.

— И как ще вляза в кабинета й? Какво ще кажа?

— Измисли и ти нещо, де! — ядосано възкликна Никита. — Защо само аз трябва да мисля за всичко? Кажи, че възнамеряваш да обзавеждаш жилището си и искаш да видиш портфолиото на фирмата и лично да се запознаеш с управителката, за да вземеш решение. Да не си малка? На всичко ли трябва да те уча?

Очите на Олга неприятно припламнаха и той разбра, че е прекалил. Веднага заговори меко, ласкаво, умолително. В края на краищата се разбраха за всичко.

— Да си разменим телефоните — каза той. — Дръж моя мобилен, звънни от твоя. И от нищо не се бой. Действай по моя план и всичко ще бъде наред. Никой няма да ни заподозре.

Той закара Олга до улицата, където се намираше дизайнерската фирма на Светлана Леоничева, и остана да я чака в колата. Светлана беше заета и не можа да приеме Олга веднага, момичето много се вълнуваше и излезе от приемната на външното стълбище, за да запали цигара и да се обади на Никита. Виждаше колата му, виждаше самия Никита вътре в купето, но за всеки случай реши да не отива при него. Така и разговаряха, като се гледаха от разстояние петнайсетина метра. Най-вече говореше Колодни: успокояваше я, придумваше я, утешаваше я, докато на стълбището излезе секретарката и покани Олга в кабинета на собственичката на фирмата.

Когато Олга се върна, Никита вече окончателно се успокои. Изглежда, всичко вървеше гладко, без проблеми. Той откара момичето до дома му и след десетина минути за всеки случай му звънна отново. Просто за да се убеди, че Олга не се е притеснила и подплашила още повече и не смята да върши глупости. По телефона нейният глас звучеше уморено, беше измъчен, но равен.

Оставаше една дреболия: анонимното обаждане по телефона, че Светлана Леоничева е убила мъжа си и доказателствата за нейното престъпление се намират на флашката с разноцветни камъчета, която е на бюрото й.

Обади се след два дни, както бе намислил предварително. Защо точно след два — не би могъл да обясни. Но преди това връчи пентакъла на Вероника и й каза, че Дмитрий Леоничев сам му го дал. Настъпи един от най-светлите и радостни дни в живота му. Защото беше щастлива неговата любима. И в този ден тя се съгласи да му стане съпруга и да му роди деца.