Хари Потър и Орденът на феникса
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Егмонт България“
- ISBN: 954-446-761-0
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и Орденът на феникса». Краткое содержание книги:
Действието в «Хари Потър и Орденът на феникса» започва в една задушна лятна привечер. Тя ще бъде прорязана от цял низ събития, които ще срутят стената, разделяща вълшебния свят от този на мъгълите. Всичко около Хари се завърта шеметно… Сблъсък с чудовищни създания, който води до ужасяващи последствия. Нашествие от сови, носещи загадъчни послания. Мистериозен спасителен отряд и пожълтял пергамент, изписан със ситен почерк. Вихрен полет към щаба на Ордена на феникса и стремглаво спускане сред потайностите на Министерството на магията. Завръщането на Хари в «Хогуортс» за началото на петата му учебна година е предшествано от неочаквани преживелици и е белязано от страховити събития. И това е само началото! Защото на Хари му предстои да разкрие неподозирани тайни, да се срещне лице в лице с Вие-знаете-кого и неговите смъртожадни, да загуби скъп, любим човек, да узнае много за приятелството и любовта.
И им разказа какво е видял и проумял преди малко.
— Значи… значи твърдиш — каза тихо Рон точно когато Мадам Пинс мина с леко поскърцване покрай тях, — че оръжието, онова, което Ти-знаеш-кой търси, е в Министерството на магията?
— Би трябвало да е в отдел «Мистерии» — уточни също тихо Хари. — Видях тази врата, докато баща ти ме водеше към съдебната зала за заседанието, и тя със сигурност е същата, която той охраняваше, когато го ухапа змията.
Хърмаяни въздъхна тежко.
— Точно така — рече тя едва чуто.
— Точно така какво? — попита нетърпеливо Рон.
— Помисли само… Стърджис Подмор се е опитвал да мине през някаква врата в Министерството на магията… би трябвало да е същата, не ми се вярва да е съвпадение!
— От къде на къде Стърджис ще се опитва да проникне с взлом, нали е на наша страна? — напомни Рон.
— Е, не знам — призна си момичето. — Невероятно е, но…
— Какво толкова има в този отдел «Мистерии»? — попита Хари Рон. — Баща ти споменавал ли е?
— Знам, че наричат хората, които работят там, «непродумващи» — свъси се Рон. — Никой всъщност не знае с какво се занимават… Странно място да държиш оръжие.
— Изобщо не е странно, всичко е съвсем логично — възрази Хърмаяни. — Предполагам, че министерството разработва нещо, което е строго поверително… Сигурен ли си, Хари, че си добре?
Той току-що бе притиснал с все сила длани до челото си, сякаш го гладеше с ютия.
— Да… добре съм — отвърна и свали ръцете си, които трепереха. — Само се чувствам малко… Никак не ми е приятна тая оклумантика.
— Всеки ще трепери, ако постоянно му нападат съзнанието — отбеляза състрадателно Хърмаяни. — Виж какво, хайде да отидем в общата стая, там ще ни е малко по-уютно.
Ала общата стая беше претъпкана с народ и се тресеше от развълнувани писъци и смях, защото Фред и Джордж тъкмо показваха най-новия артикул от своята шегобийница.
— Обезглавяващи шапки! — викна Джордж, а Фред размаха пред зяпналите ученици островърха шапка, окичена с бухлато розово перо. — Два галеона едната… а сега вижте Фред!
Той си я нахлупи, грейнал, на главата. За миг просто изглеждаше доста смешно, после изчезнаха и шапката, и главата му.
Няколко момичета се разпищяха, останалите обаче се запревиваха от смях.
— Хайде сега! — извика Джордж, а ръката на Фред затърси опипом сякаш празното пространство над рамото му, сетне главата му отново се появи и той свали с широко движение розовоперестата шапка.
— Как ли го правят? — попита Хърмаяни, която бе зарязала домашното и наблюдаваше близнаците. — Очевидно е някаква разновидност на заклинанието за невидимост, но са се сетили да разширят обхвата й и извън омагьосания предмет… Според мен обаче действието на заклинанието е съвсем краткотрайно.
Хари не отговори, беше му зле.
— Ще се наложи да оставя това за утре — промърмори той и бутна обратно в чантата книгите, които тъкмо беше извадил оттам.
— Запиши си в календара за домашните! — подкани насърчително Хърмаяни. — Така няма да забравиш.
Хари се спогледа с Рон, след което бръкна в чантата, извади бележника и го отвори предпазливо.
— Който често изостава, вечно втори си остава! — схока го дневникът, докато Хари си вписваше в него домашното, дадено от Ъмбридж.
Хърмаяни направо засия.
— Мисля да си лягам — оповести Хари и пак напъха в чантата календара за домашните, като си напомни при първа възможност да го хвърли в огъня.
Тръгна през общата стая, заобикаляйки Джордж, който се опитваше да си сложи Обезглавяващата шапка, и излезе на хладното спокойно стълбище за спалните на момчетата. Пак се чувстваше зле, както вечерта, когато бе получил видението със змията, но се надяваше, че ще му мине, като полежи.
Отвори вратата на спалнята и точно когато пристъпи вътре, го прободе свирепа болка, сякаш някой е забил нож отгоре в главата му. Не знаеше къде се намира, дали стои прав или лежи, не си знаеше дори името.
В ушите му кънтеше налудничав смях… от много отдавна не се беше чувствал така щастлив… ликуваше победоносно, преливаше от възторг… беше се случило нещо прекрасно, наистина прекрасно…
— Хари! ХАРИ!
Някой го беше ударил по лицето. Безумният смях бе прекъснат от вик на болка. Щастието изтече капка по капка от него, ала смехът продължи да кънти…
Отвори очи и в същия миг си даде сметка, че необузданият смях излиза от собствената му уста. Още щом го проумя, и смехът утихна — Хари лежеше запъхтян на пода и гледаше втренчено тавана, а болката в челото туптеше непоносимо. Над него се бе надвесил Рон, изглеждаше много разтревожен.