Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
Ранд си проби път с лакти през тълпата и викна на ханджията:
— Къде е Хюрин?
— Внимавайте с масата! — извика Куале. — Да не я одраскате! — После погледна Ранд и примигна. Лицето му беше покрито със сажди. — Милорд? Кой? Слугата ви? Не си спомням да съм го виждал, милорд. Трябва да е излязъл. Дръж здраво свещника, глупак такъв! Сребърен е! — Куале се понесе по улицата да сгълчи хората, които изнасяха вещите му от хана.
— Хюрин не би избягал — каза Лоиал. — Не би оставил… — Той се огледа и остави последното недоизказано; някои от зяпачите, изглежда, намираха огиера за не по-малко интересен, отколкото самия пожар.
— Знам — отвърна Ранд и хукна към входа на хана.
В салона почти не се забелязваше, че в хана има пожар. Двойната редица се виеше нагоре по стълбата, подавайки си ведрата, други тътреха останалата покъщнина навън, но тук нямаше повече пушек, отколкото когато нещб пламне в кухнята. Ала когато Ранд се заизкачва на горния етаж, димът започна да се сгъстява. Той се закашля и се затича нагоре.
Редиците свършваха малко преди второто крило на стълбището и мъжете, стигнали до средата, лискаха водата нагоре, към изпълнения с пушеци коридор. Червени пламъци облизваха стените през гъстия черен дим.
Един от мъжете сграбчи Ранд за ръката.
— Не ходете там, милорд! Всичко, което е горе, е загубено. Огиер, кажете му.
Едва сега Ранд забеляза, че Лоиал го следва.
— Връщай се, Лоиал. Аз ще го изнеса.
— Не можеш да изнесеш едновременно и Хюрин, и раклата, Ранд. Освен това няма да оставя книгите си да изгорят.
— Тогава се сниши под пушека.
Ранд падна на четири крака на стълбището и продължи да се катери нагоре. Долу, до пода, въздухът беше по-чист; все така лютеше и задавяше, но можеше да се диша. И все пак дори този по-чист въздух беше нажежен. Не можеше да поеме достатъчно през носа си. Вдиша през устата и усети, че езикът му пресъхва.
Една от стените на коридора беше почти изцяло в пламъци, подът също вече димеше. Ранд се зарадва, че не може да види какво има над пушеците. Но зловещото пращене говореше достатъчно красноречиво.
Вратата към стаята на Хюрин все още не беше пламнала, но беше достатъчно нажежена и трябваше да я блъсне с все сила, за да я отвори. Първото, на което се спряха очите му, беше Хюрин. Лежеше на пода. Ранд допълзя до душещия и го вдигна. На главата му имаше голяма цицина.
— Лорд Ранд? — промърмори замаяно Хюрин. — Почукаха на вратата… помислих, че са още покани… — Очите му се подбелиха.
Ранд потърси пулса му и въздъхна облекчено, щом го намери.
— Ранд… — Лоиал се закашля. Беше клекнал до леглото си и гледаше голите дъски под него. Раклата я нямаше.
Таванът запращя; западаха пламтящи парчета дърво.
— Прибирай си книгите — каза Ранд. — Аз ще нося Хюрин. Бързо! — Понечи да хване отпусналия се душещ за раменете, но Лоиал го изпревари.
— Книгите ще трябва да изгорят, Ранд. Не мога да го нося и да пълзя, а ако се изправиш, изобщо няма да стигнеш до стълбището. — Огиерът нагласи Хюрин върху широкия си гръб. Таванът пак изпращя. — Трябва да побързаме, Ранд.
— Тръгвай, Лоиал. Тръгвай, идвам след теб.
Огиерът запълзя по коридора с товара на гърба си, Ранд се сниши зад него. Но после изведнъж спря и погледна назад към вратата, съединяваща стаята с неговата. Знамето все още беше там. Знамето на Дракона. „Да изгори“ — помисли си той, но в ума му веднага се появи ответна мисъл, сякаш я бе изговорила Моарейн: — „Твоят живот може да зависи от него.“ Тя все още се опитва да ме използва! „Животът ти може да зависи от него. Айез Седай никога не лъжат.“
Той изпъшка, изтърколи си по пода и изрита вратата.
Стаята бе цялата в пламъци. Леглото му се бе превърнало в огнище, нажежени езици обгаряха пода. И дума не можеше да става за пълзене. Той се изправи, затича се прегърбен в стаята, присвил очи от непоносимата горещина. Едното крило на гардероба вече гореше. Той дръпна вратата и я отвори. Дисагите му бяха вътре, все още защитени от пламъка — едната половина бе издута от знамето на Луз Терин Теламон. Дървената кутия на флейтата бе до тях. За миг Ранд се поколеба. „Все още мога да го оставя да изгори.“
Таванът над главата му изстена. Той грабна дисагите и кутията с флейтата и се хвърли назад през междинната врата. Горящи греди се сринаха с пукот на мястото, където бе стоял допреди миг. Ранд изпълзя в коридора. Подът се разтърси от още падащи греди.