Великият лов

— Благодаря ви за съдействието — натърти Ранд. — Утре пак ще дойда.

— За мен е удоволствие да направя за вас каквото мога — отвърна му дебелакът с фалшива усмивка.

— Разбираш ли, той лъжеше, Лоиал! — възкликна Ранд, щом излязоха. — Калдевуин беше вътре. Сигурно лъже и за всичко останало. Ингтар можеше вече да е пристигнал и да ни търси. Обзалагам се, че познава и Селийн.

— Възможно е, Ранд. Даес Дай-мар…

— О, Светлина, омръзна ми да слушам за тази тяхна Велика игра! Не искам да я играя. Не желая да ставам част от нея. — Лоиал крачеше до него, без да каже нищо. — Знам — продължи най-сетне Ранд, — че ме смятат за лорд, а в Кайриен дори чуждоземните лордове са част от Играта. Защо изобщо го облякох това сетре? — „Моарейн — помисли си той с горчивина. — Тя продължава да ми създава неприятности.“ Почти мигновено обаче си призна, макар и неохотно, че трудно може да вини нея за това. Винаги възникваше някакъв повод да му се налага да се прави на това, което не е. Първо, за да запази куража на Хюрин, после — за да направи впечатление на Селийн. А след Селийн вече нямаше как да се измъкне от това. Той забави крачка и накрая спря. — Когато Моарейн ми позволи да си тръгна, си помислих, че нещата отново ще станат прости. Дори с преследването на Рога, дори с… с всичко, мислех си, че ще е просто. — „Дори и със сайдин в главата ти ли?“ — О, Светлина, какво ли не бих дал нещата да станат отново прости!

— Тавирен — промълви Лоиал.

— Виж какво, и за това повече не искам да чувам. — Ранд отново закрачи, също толкова бързо, колкото преди. — Единственото, което искам, е да предам камата на Мат и Рога на Ингтар. — „И после какво? Да полудееш? Ако умра преди да съм полудял, поне никой друг няма да пострада. Но аз не искам и да умра. Лан може да говори колкото си иска за Прибирането на меча в ножницата, но аз съм най-обикновен овчар, не съм Стражник.“ — Ако съумея просто да не го докосвам — промърмори той. — Може би ще успея… Овин почти е успял.

— Какво, Ранд? Не те чух.

— Нищо — отвърна Ранд уморено. — Дано само Ингтар да се появи по-скоро. А също и Мат и Перин.

Известно време вървяха мълчаливо. Ранд бе потънал в мисли. Племенникът на Том бе оцелял почти три години, като преливал само тогава, когато било неизбежно. Ако Овин бе успял да ограничи честото преливане, той самият би могъл изобщо да не прелива, колкото и съблазнителен да бе сайдин.

— Ранд — обади се Лоиал, — пред нас има някакъв пожар.

Ранд се отърси от тягостните си мисли, погледна към града и свъси вежди. Над покривите се виеше дебел стълб черен пушек. Не можеше да различи какво е в основата му, но прецени, че е твърде близо до хана им.

— Мраколюбци — каза той. — Тролоци не могат да проникнат зад стените на града, без да бъдат забелязани, но виж, Мраколюбците… Хюрин! — Той се затича към пожара.

Колкото повече се приближаваха, толкова по-сигурно беше, докато не завиха зад последния ъгъл на терасираната улица — и ето, пред тях изникна „Защитникът на Драконовата стена“. Пушеците се издигаха от прозорците на горния му етаж и си пробиваха път през покрива. Пред хана се беше струпала тълпа. Куале крещеше, подскачаше и даваше указания на слугите си, които изнасяха мебели на улицата. Двойна колона от хора си подаваха ведра с вода от кладенеца по-надолу по улицата и вече празни ведра отвътре. Имаше и много зяпачи.