Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
Донесоха дисагите му, както и един вързоп с чисти дрехи. Той се изтри и го отвори… и въздъхна. Беше забравил, че и двата други ката дрехи, с които разполагаше, са също така украсени като онзи, който бе захвърлил на стола да го почисти някоя от прислужничките. След миг колебание избра черното сетре, което съответстваше на мрачното му настроение. На високата яка бяха извезани сребристи чапли, а по ръкавите се стичаха сребърни планински бързеи, скачащи сред назъбени канари.
Докато прехвърляше вещите си в джобовете на новото сетре, напипа пергаментовите свитъци. Без да мисли, напъха двете покани в джоба си и огледа отново двете писма на Селийн. Зачуди се как е могъл да бъде такъв глупак. Тя беше млада красавица от благородна фамилия. А той — един прост овчар, когото Айез Седай се опитваха да използват, мъж, орисан да полудее, ако преди това не умре. Въпреки това отново усети притеглянето й дори само докато гледаше нежно изписаните букви. Почти долавяше тръпчивия й мирис.
— Аз съм овчар — промълви той на буквите. — Не съм велик мъж и ако можех да се оженя за някоя, то това щеше да е Егвийн, но тя иска да стане Айез Седай, а и как бих могъл да се венчая за която и да е жена, да обичам жена, след като ще полудея и мога да я убия?
Думите му не отслабиха силата на спомена за хубостта на Селийн или за това как тя успяваше да накара кръвта му да заври само като го погледнеше. Почти му се стори, че е в стаята с него, че може да помирише уханния й, парещ ноздрите аромат, дотолкова, че дори се огледа и се разсмя, като установи, че е сам.
— Въобразявам си, сякаш вече наистина съм се побъркал — промърмори той.
С рязък жест поднесе писмата над пламъка на светилника. Вятърът навън зарева, промъкна се през кепенците на прозореца и усили пламъците, които погълнаха пергамента. Ранд припряно захвърли горящите писма в студената камина преди пламъците да докоснат пръстите му, изчака докато и последното късче пергамент не се огъна и не се превърна в пепел, а после препаса меча и излезе от стаята.
Верин бе наела частна стая за вечеря. По полиците на тъмните стени имаше повече сребърни съдове дори отколкото в салона. Мат жонглираше с три сварени яйца и се мъчеше да изглежда безразличен. Ингтар гледаше навъсено незапалената камина. На Лоиал все още му бяха останали няколко книги из широките джобове на сетрето му и сега той четеше една до светилника на масата.
Перин седеше приведен до масата и разглеждаше дланите си. За неговото обоняние стаята ухаеше на пчелен восък, използван за полиране на дървената облицовка. „Той е бил — мислеше си младежът. — Ранд е Сянкоубиеца. О, Светлина, какво става с всички нас?“ Дланите му се свиха в юмруци. „Тези ръце бяха предназначени за ковашки чук, а не за брадва.“
Ранд влезе и той вдигна очи към него. Приятелят му изглеждаше решен на нещо, готов да предприеме някакви важни действия. Айез Седай посочи на Ранд един стол срещу себе си.
— Как е Хюрин? — попита я Ранд, докато наместваше меча така, че да може да седне. — Почива ли си?
— Настоя да излезе навън — отвърна Ингтар. — Казах му да проследи дирята, докато помирише тролоци. Оттам утре ще можем да тръгнем след тях. Или искаш да тръгнем още сега?
— Ингтар — промълви притеснено Ранд, — наистина не исках да поема командването. Просто не помислих. — Въпреки това, много по-спокойно, отколкото досега, Перин си помисли: „Сянкоубиец. Всички се променяме.“
Ингтар не отвърна нищо и продължи да се взира с празен поглед в камината.
— Има някои неща, които много ме интересуват, Ранд — заговори кротко Верин. — Едното е как сте изчезнали от стана на Ингтар, без да оставите никаква следа. Другото е как сте се озовали в Кайриен цяла седмица преди нас. Онзи чиновник беше изричен по този въпрос. Трябва да сте прелетели някак това разстояние.
Едно от яйцата на Мат падна на пода и се счупи. Той обаче не погледна към него. Гледаше Ранд. Ингтар също се обърна. Лоиал продължаваше да се прави, че чете, но имаше загрижен вид и туфите в ушите му бяха щръкнали.
Перин се усети, че и той го е зяпнал.
— Хм, не е летял — рече той. — Не виждам да са му пораснали крила. Сигурно има да ни разкаже по-важни неща. — Верин за миг отклони вниманието си към него и той успя да устои на погледа й, но все пак пръв сведе очи. „Диез Седай. О, Светлина, защо все пак се оказахме такива глупаци, че тръгнахме след една Айез Седай?“ Ранд го погледна с благодарност и Перин му отвърна с усмивка. Това не беше старият Ранд — в това скъпо сетре сякаш бе порасъл; впрочем, сега то му стоеше съвсем по мярка — но все пак си беше онова момче, с което Перин бе отрасъл на село. „Сянкоубиец. Човек, пред когото вълците изпитват благоговение. Мъж, който може да прелива.“