Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
— Ето, сега вече разсъждавате досущ като кайриенец, милорд — каза ухилено Хюрин.
Ранд го изгледа кисело, след което пъхна двата свитъка в джоба си, над бележката на Селийн.
— Да тръгваме, Лоиал. Може Ингтар вече да е пристигнал.
Слязоха долу. Никой не ги погледна. Куале лъскаше един сребърен поднос така, сякаш от блясъка му зависеше самият му живот. Прислужващите момичета се суетяха между масите, сякаш Ранд и огиерът изобщо не съществуваха. И последният посетител бе забил поглед в халбата си, сякаш тайната на властта лежеше на дъното на виното или ейла. Никой не обелваше и думичка.
След кратка пауза Ранд извади двете покани от джоба си и мълчаливо огледа печатите, след което отново ги прибра. Когато се запъти към вратата, Куале подскочи. Преди да я затвори след себе си чу, че разговорите вътре отново се подхванаха.
Ранд закрачи по улицата така бързо, че дори Лоиал едва го настигаше.
— Трябва да намерим начин да се измъкнем от града, Лоиал. Този номер с поканите няма да подейства повече от два-три дни. Ако Ингтар не се появи дотогава, все едно, трябва да напуснем.
— Съгласен — избоботи Лоиал.
— Но как?
Лоиал се захвана да отмята възможностите с дебелите си пръсти.
— Фейн е някъде извън стените, иначе тези тролоци нямаше да се появят в Предвратието. Ако яхнем конете и потеглим, те ще тръгнат по петите ни още щом излезем от града. Ако тръгнем с някой търговски керван, със сигурност ще ни нападнат. — Никой търговец не можеше да си позволи повече от пет-шест души охранници, а и те най-вероятно щяха да се разбягат при първата поява на тролок. — Поне да знаехме с колко тролоци и с колко Мраколюбци разполага Фейн… Е, ти им посъкрати бройката. — Той не спомена за тролока, който сам беше убил, но ако се съдеше по навъсеното му лице и по това как клюмнаха дългите му вежди, изглежда, си мислеше точно за това.
— Няма значение с колко разполага — каза Ранд. — Десет от тях са толкова опасни, колкото и сто. Ако ни нападнат десетина тролоци наведнъж, не мисля, че ще успеем отново да се измъкнем. — Не си позволи да мисли как би могъл да се справи с десет тролока наведнъж. В края на краищата това не беше свършило работа, когато се опитваше да помогне на Лоиал.
— И аз не смятам, че бихме могли. Не мисля също така, че разполагаме с достатъчно пари, за да си платим да ни превозят някъде по-далеч, но дори и да се опитаме да се доберем до кейовете на Предвратието… е, Фейн сигурно е поставил съгледвачи. Ако допусне, че се каним да вземем кораб, не мисля, че ще го е еня дали някой ще види тролоците му. И дори да им се измъкнем някак, ще се наложи пак да се обясняваме пред градските стражи, а те едва ли ще ни повярват, че не можем да отворим раклата, така че…
— Няма да допуснем нито един кайриенец да види какво има в нея, Лоиал.
Огиерът кимна и продължи:
— Градските кейове също не ни вършат работа. — Пристанището на града бе запазено за зърнените баржи и съдовете с луксозни стоки за благородниците. Никой не можеше да проникне в тях без специално разрешение. Лоиал завъртя палеца си, сякаш се мъчеше да измисли пета точка. — Мисля, че е много лошо, дето не можем да се доберем до стеддинг Цофу. Тролоците не могат да влязат в стеддинг. Но не допускам, че ще ни позволят да стигнем толкова далече, без да ни нападнат.
Ранд не отговори. Бяха стигнали до голямата караулна постройка от вътрешната страна на портата, през която бяха влезли в Кайриен. Отвън, в Предвратието, се носеше шумна глъч. Двамата Стражи край караулното ги наблюдаваха. На Ранд му се стори, че някакъв човек, облечен в доста изхабени, но някога хубави шиенарски дрехи, се шмугна назад сред тълпата, щом ги зърна, но не беше сигурен. Там имаше твърде много хора с носии от най-различни земи и всички бързаха нанякъде. Той се изкачи по стъпалата и влезе в караулното покрай двамата стражи.
Голямото преддверие с груби дървени пейки беше изпълнено с хора, дошли да уредят нещата си, главно простолюдие, очакващо реда си с покорна търпеливост. Дрехите им бяха тъмни и показваха, че са градски жители. Мяркаха се и хора от Предвратието с тяхното раздърпано шарено облекло, дошли да получат разрешение да си потърсят някаква работа зад градските стени.
Ранд закрачи право към дългата маса в дъното на помещението. Зад нея седеше охранен мъж, не войник, с една зелена лента през сетрето. Дебелакът, чиято кожа изглеждаше прекалено стегната за килограмите му, подреди документите по масата и на два пъти намести мастилницата, преди да вдигне поглед към Ранд и Лоиал. Усмивката му бе изкуствена.