Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
— Можеш ли да обясниш? — попита ме той тихо и осъзнах колко малко знам. Още по-удивителното беше, че той бе реагирал на молбите ми без никакви въпроси.
Въздъхнах.
— Той използва Умението и Осезанието. А не е обучаван и в двете, затова е уязвим, много уязвим. Твърде млад е, за да разбира в какъв голям риск е. Точно в този момент съзнанието му е в котката. Във всякакъв смисъл сега той е котката.
— Но ще се събуди и ще се върне в тялото си, нали?
Свих рамене.
— Не знам. Надявам се. Шуте, има и нещо повече. Има още някой, който е свързан с котката. Аз, в смисъл Нощни очи и аз, подозираме, че тя е предишният притежател на котката.
— Предишният? Но нали Осезаващите се свързват със зверовете си за цял живот!
— Така е. Сега тя би трябвало да е мъртва. Но съзнанието й е в котката, използва котката.
— Но нали принцът…
— Да. Принцът също е там. Не мисля, че разбира, че тази жена, която обича, вече не съществува като жена. Знам, че си няма понятие каква власт има тя над него. И над котката.
— Какво можем да направим?
От пулсиращата болка в главата чак ми се гадеше. Заговорих по-рязко, отколкото ми се искаше.
— Насила отделяме момчето от котката. Убиваме котката и се надяваме момчето да не умре.
— О, Фиц!
Нямах време да го успокоявам.
— Оседлай само Малта и Моя черна. Ще сложа момчето пред мен. И после тръгваме.
Не направих нищо, докато Шутът оседлаваше кобилите. Не стегнах никакъв багаж, защото не смятах да взимаме нищо с нас. Само седях и се мъчех да убедя главата си да се отпусне. Още по-трудно ставаше от това, че все още бях заплетен в Умението с момчето. Усещах повече отсъствието му, ОТКОЛКОТО присъствието. Чувствах, че има натиск върху него, но натиск на Осезаване. Не можех да реша дали тя се пресяга, за да научи повече за мен, или се пресяга, за да обсеби тялото му. Не исках да реагирам на това — те вече знаеха достатъчно за мен от онова мимолетно докосване. Тъй че седях, стиснал слепоочията си, и гледах сина на Кетрикен. Както ме беше научил Искрен преди толкова време, предпазливо вдигнах своите стени на Умение. Този път ги поставих така, че да включат и момчето в нозете ми. Не помислих какво се опитвам да задържа навън. Просто се съсредоточих да задържа отворено пространството на своя ум, като го запазя за него, да има къде да се върне.
— Готово — каза тихо Шутът и аз се изправих. Яхнах Моя черна, която се задържа удивително спокойно под мен, докато Шутът вдигне момчето в ръцете ми. Както винаги, силата на този крехък мъж ме изненада. Нагласих принца пред мен така, че да мога да го държа с едната си ръка, а с другата — юздите. Трябваше да стане. След миг Шутът се озова на гърба на Малта. — Накъде? — попита ме.
Нощни очи? Затърсих го колкото може по-леко и тайно. Можеше да усетят Осезаването ни, но се съмнявах, че ще могат да ни проследят чрез него.
Братко. Отговорът му бе също толкова дискретен. Смуших Моя черна и потеглихме. Не можех да кажа къде е Нощни очи, но знаех, че се движа към него. Принцът се полюшваше отпуснат в прегръдката ми. Беше адски неудобно. Поддадох се на безсилието пред болката и неудобството от тежестта му и го раздрусах грубо. Той като че ли изстена недоволно, но можеше и да е само диханието му в просъница. Яздехме през храсталаците. Кобилата на принца, неоседлана, вървеше след нас. Не бързахме. Теренът през горския гъсталак беше коварен. Последвах едва доловимото присъствие на вълка през тясна клисура. Конете затрополиха покрай бързея по хлъзгавите мокри камъни. Клисурата се превърна в долина, след това се разшири и продължихме под лунната светлина през планинска ливада. Пред нас се разбягаха стреснати сърни. После — отново в гората и копитата зашушнаха в дълбоките пластове стара шума. Стигнахме до стръмен склон и след като с много усилия го изкачихме, пред нас се разстла гладък път. Вълкът беше пресякъл дивата околност и ни беше върнал на същия път, по който бяхме пътували преди обяда. Дръпнах юздите на Моя черна и я оставих да си отдъхне. Пред нас, на следващото възвишение, оскъдната светлина на лунния сърп ми показа силуета на вълк — Нощни очи ни чакаше. Щом ни видя, се обърна и се скри. Всичко е чисто. Побързай.
— Сега препускаме — предупредих тихо Шута. Наведох се и го прошепнах и на Моя черна, като в същото време я подканих с колене. Тя се заинати, но й внуших с Осезанието си на хищник: Преследвачите са точно зад нас. Идват бързо.
Ушите й мигновено се изпънаха назад. Мисля, че не повярва съвсем, но се окопити. Щом Малта заплаши да ни изпревари, усетих как силните й мускули се издуха, тя се изпъна под мен и препуснахме в галоп. Обременена от двойния товар и уморена от дневните усилия, Моя черна тичаше тежко. Малта бойко поддържаше скоростта. Кобилата на принца изостана. Вълкът бягаше пред нас и аз приковах погледа си в него като в последна надежда. Сякаш беше забравил старостта си — тичаше като едногодишно вълче.