Вещицата [bg]

Хелен извади телефона си. Сещаше се само за едно място, където можеше да отиде.

— Джеси, аз излизам!

Мари изчака няколко секунди, но не получи отговор. Джеси беше в някаква фаза и в редките моменти, когато си беше у дома, се затваряше в стаята си. Когато Мари се събудеше сутрин, дъщеря й обикновено вече беше излязла. Не знаеше къде ходи, но поне беше започнала да поотслабва малко. Онзи Сам изглежда все пак й действаше положително.

Мари тръгна към вратата. Снимките вървяха все по-добре. Почти беше забравила какво е чувството да участва в наистина хубав филм, а не някаква боза, която хората ще изконсумират като бърза закуска от малкия екран и ще забравят в мига, в който тръгнеха надписите.

Знаеше, че прави добра роля, дори блестяща. Виждаше го в погледите на снимачния екип след края на всяка сцена. Донякъде това се дължеше на факта, че чувстваше героинята си близка. Ингрид беше силна и сложна жена. Можеше да бъде едновременно добронамерена и безмилостно целеустремена. Мари се разпознаваше в нея. Отличаваше ги това, че в живота на Ингрид имаше любов. Беше обичала и я бяха обичали. Когато умря, за нея скърбяха не само непознатите, които я бяха гледали на кино, ами и близките й, които показаха колко много бе означавала за тях.

Мари нямаше близки. Не и в този смисъл. Единствено Хелен. Може би всичко щеше да бъде различно, ако тя не й беше затворила телефона. Може би сега в живота й щеше да има хора, които биха я оплаквали по същия начин, по който бе оплаквана Ингрид.

Но нямаше смисъл да съжалява за миналото. Някои неща не можеха да се променят. Мари затвори бавно вратата и се отправи към студиото за втората снимачна сесия за деня. Джеси щеше да се оправи. На нейната възраст Мари също трябваше да се справя сама.