Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Щастието може да се разбира различно. Но да предположим, че аз съм съгласен на всичко и не искам нищо. Какъв изход може да има от нашето положение?
— Ако искаш да знаеш мнението ми — каза Степан Аркадич със същата оная смекчаваща, бадемово-нежна усмивка, с която бе говорил с Ана. Тая добра усмивка беше така убедителна, че като чувствуваше слабостта си и й се подчиняваше, Алексей Александрович неволно бе готов да вярва на това, което ще му каже Степан Аркадич. — Тя никога не ще каже това. Но възможно е едно, едно може да иска тя — продължи Степан Аркадич, — това е да се прекратят отношенията ви и всички свързани с тях спомени. Според мене при вашето положение е необходимо да се създадат нови отношения. И тия отношения могат да се установят само при свобода и за двете страни.
— Развод — с отврата го прекъсна Алексей Александрович.
— Да, смятам, развод. Да, развод — повтори Степан Аркадич и се изчерви. — Това е във всяко отношение най-разумният изход за съпрузи, които се намират в такива отношения като вас. Какво да се прави, щом като съпрузите са сметнали, че не може да има съвместен живот за тях? Това нещо може да се случи винаги. — Алексей Александрович въздъхна тежко и затвори очи. Тук може да има само една пречка: дали единият от съпрузите иска да встъпи във втори брак? Ако не, това е много просто — каза Степан Аркадич, който все повече и повече се освобождаваше от стеснението.
Намръщен от вълнение, Алексей Александрович каза нещо на себе си и не отговори нищо. Той бе обмислял хиляди и хиляди пъти всичко, което за Степан Аркадич се оказа така просто. И струваше му се, че всичко това не само не е толкова просто, но е и напълно невъзможно. Разводът, чиито подробности той вече знаеше, сега му се виждаше невъзможен, защото чувството за собствено достойнство и уважение към религията не му позволяваха да поеме върху себе си обвинението във фиктивно прелюбодеяние, а още по-малко да допусне да бъде уличена и опозорена жена му, на която той бе простил и която обичаше. Разводът му се виждаше невъзможен и по други, още по-важни причини.
Какво ще стане със сина му в случай на развод? Да го остави при майка му, беше невъзможно. Разведената му майка ще има свое незаконно семейство, в което положението на доведения син и неговото възпитание ще бъдат сигурно лоши. Да го остави при себе си? Той знаеше, че това би било отмъщение от негова страна, а той не искаше да отмъщава. Но освен това разводът се виждаше още по-невъзможен на Алексей Александрович, защото, ако се съгласеше на развод, с това сам той погубваше Ана. В душата му бяха залегнали думите, казани от Даря Александровна в Москва, че прибягвайки до развод, той мисли за себе си, а не мисли, че с това погубва безвъзвратно нея. И като свързваше тия думи със своята прошка и с привързаността си към децата, сега той ги разбираше посвоему. Да се съгласи на развод, да й даде свобода, значеше, според неговото разбиране, да се лиши от последната си връзка с живота на децата, които обичаше, а нея да лиши от последната опора по пътя към доброто и да я обрече на гибел. Той знаеше, че като разведена жена тя ще се свърже с Вронски, а тия връзки ще бъдат незаконни и престъпни, защото според черковния закон жената не може да встъпва в брак, докато е жив мъжът й. „Тя ще се свърже с него и след година-две или той ще я зареже, или тя ще завърже нова връзка — мислеше Алексей Александрович. — А съгласявайки се на незаконен развод, аз ще бъда виновен за гибелта й.“ Той бе обмислил всичко това стотина пъти и бе убеден, че разводът не само не е проста работа, както казваше шуреят му, а е напълно невъзможен. Той не вярваше нито на една дума на Степан Аркадич, за всяка негова дума имаше хиляди опровержения, но го слушаше, чувствувайки, че в думите му говори оная могъща груба сила, която ръководи живота му и на която той трябва да се покори.
— Въпросът е само там: как, при какви условия ще се съгласиш да се разведеш. Тя не иска нищо, не смее да те моли и предоставя всичко на твоето великодушие.
„Боже мой! Боже мой! За какво?“ — помисли Алексей Александрович, като си спомни за подробностите на развода, при който мъжът взема вината върху себе си, и закри с ръце лицето си от срама със същия жест, с който бе направил това Вронски.
— Ти си развълнуван, аз разбирам това. Но ако обмислиш…
„И ако те ударят по дясната буза, подложи и лявата, а ако съблекат горната ти дреха, дай и ризата си“ — помиели Алексей Александрович.
— Да, да! — с писклив глас извика той. — Аз ще поема върху себе си позора, ще дам дори сина си, но… не е ли по-добре да оставим това? Впрочем прави, каквото искаш…
И като се отвърна от шурея си, така че той да не може да го вижда, седна на стола до прозореца. Беше му мъчно, срам го беше; но заедно с мъката и срама изпитваше радост и умиление пред висотата на своето смирение.