Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Но слушай — каза веднъж Степан Аркадич на Левин, след като се бе върнал от село, дето бе нагласил всичко за идването на младите, — имаш ли свидетелство, че си се изповядал?
— Не. Защо?
— Без това не можеш да се венчаеш.
— Ай, ай, ай! — извика Левин. — Ами че аз, струва ми се, не съм постил вече девет години. Не съм и помислял за това.
— Хубава работа! — засмян каза Степан Аркадич. — А мене наричаш нихилист! Така не може. Трябва да постиш.
— Но кога? Останаха четири дни.
Степан Аркадич нареди и тая работа. И Левин започна да пости. Като човек нерелигиозен и същевременно уважаващ вярванията на другите хора, за Левин беше твърде тежко да присъствува и участвува във всички черковни обреди. Сега, в това чувствително към всичко размекнато състояние на духа, в което се намираше, тая необходимост да се преструва беше за Левин не само тежка, но му се видя и съвсем невъзможна. Сега, когато се намираше в чудесно състояние, в разцвета си, той ще трябва или да лъже, или да кощунствува. А не се чувствуваше в състояние да прави нито едното, нито другото. Но колкото и да питаше Степан Аркадич дали не може да получи свидетелство, без да пости, Степан Аркадич му казваше, че е невъзможно.
— Пък и какво ти коства — два дни? При това той е твърде мило, умно старче. Ще ти измъкне тоя зъб, без да усетиш.
При първата литургия Левин се опита да поднови в душата си юношеските спомени за онова силно религиозно чувство, което бе преживял от шестнадесетата до седемнадесетата си година. Но веднага се убеди, че е съвсем невъзможно. Опита се да погледне на всичко това като на един незначителен празен обичай, подобен на обичая да се правят визити; но почувствува, че просто не може да направи и това. Както повечето от съвременниците му, по отношение на религията Левин се намираше в съвсем неопределено положение. Да вярва — не можеше, а същевременно не беше твърдо убеден, че всичко това е неправедно. И ето защо, понеже не бе в състояние да вярва в значението на това, което прави, нито да гледа на него равнодушно като на празна формалност, през цялото време на поста той изпитваше неловкост и срам, защото правеше нещо, което сам не разбираше и което бе нещо лъжливо и лошо, както му казваше един вътрешен глас.
През време на службата той ту слушаше молитвите, като се мъчеше да им приписва такова значение, което би съвпадало с възгледите му, ту пък, чувствувайки, че не може да ги разбира и трябва да ги осъжда, се мъчеше да не ги слуша, а се занимаваше със своите мисли, наблюдения и спомени, които през време на това напразно стоене в черквата нахлуваха необикновено живо в главата му.
Той престоя на литургията, на всенощната и на вечернята и на другия ден, станал по-рано от обикновено, без да пие чай, дойде в осем часа сутринта в черквата, за да слуша утринния часослов и да се изповяда.
В черквата нямаше никого другиго освен един просяк войник, две бабички и черковните служители.
Младият дякон, с тънък подрасник, под който рязко се очертаваха двете половинки на дългия му гръб, го посрещна и като пристъпи до една масичка при стената, веднага започна да чете часослова. Колкото повече четеше, особено при честото и бързо повтаряне на все същите думи „Господи помилуй“, които звучаха като „помилос, помилос“, Левин чувствуваше, че мисълта му е затворена и запечатана и че сега не трябва да я пипа и раздвижва, защото ще излезе бъркотия, и затова, изправен зад дякона, без да слуша и без да вниква, той продължаваше да мисли за своите работи. „Каква изразителност има в ръката й“ — мислеше той, като си спомняше за вчера, когато седяха до ъгловата маса. Нямаше за какво да приказват, както почти винаги по това време, и тя, сложила ръка на масата, я разтваряше и затваряше и сама се засмя, наблюдавайки движението й. Той си спомни как целуна тая ръка и как след това разглеждаше събиращите се линии на розовата длан. „Пак помилос“ — помисли Левин, като се кръстеше, правеше поклони и наблюдаваше гъвкавото движение на гърба на покланящия се дякон. „След това тя хвана ръката ми и заразглежда линиите. «Имаш чудесна ръка» — каза тя.“ И той погледна ръката си и късата ръка на дякона. „Да, сега ще свърши скоро — мислеше той. — Не, изглежда, пак отначало — помисли той, като се ослушваше в молитвите. — Не, свършва се; ето той вече се кланя до земята. Така е винаги преди края.“