Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Целият град приказва за това — каза тя. — Това е невъзможно положение. Тя все повече и повече се топи. Той не разбира, че тя е от ония жени, които не могат да се шегуват с чувствата си. Едно от двете: или да постъпи енергично, да я отведе някъде, или да се разведе. Иначе това я тормози.
— Да, да… именно… — с въздишка каза Облонски. — Затова съм и дошъл. Сиреч не собствено за това… Мене ме направиха камерхер, та трябваше да благодаря. Но главно трябва да се уреди тая работа.
— Е, Господ да ви помага! — каза Бетси.
След като изпрати княгиня Бетси до антрето и целуна още веднъж ръката й над ръкавицата, там, дето тупа пулсът, след като й издърдори още такива неприлични глупости, че тя вече не знаеше дали да се сърди, или да се смее, Степан Аркадич отиде при сестра си. Той я свари потънала в сълзи.
Въпреки бликналото радостно настроение, в което се намираше, Степан Аркадич веднага и естествено навлезе в оня съчувствен, поетически-възбуден тон, който отговаряше на нейното настроение. Той я попита как е със здравето и как е прекарала сутринта.
— Много, много зле. И деня, и сутринта, и всички минали и бъдещи дни — каза тя.
— Струва ми се, че изпадаш в мрачно настроение. Трябва да се съвземеш, да погледнеш право в лицето на живота. Зная, че е тежко, но…
— Чувала съм, че жените обичат мъжете дори за пороците им — изведнъж започна Ана, — но аз го мразя за неговите добродетели. Не мога да живея с него. Разбери, че не мога да го понасям физически и излизам от кожата си. Не мога, не мога да живея с него. Но какво да правя? Аз бях нещастна и мислех, че човек не може да бъде по-нещастен, но не можех да си представя това ужасно състояние, в което се намирам сега. Ще повярваш ли, макар да зная, че той е добър, прекрасен човек и че аз не струвам колкото нокътя му, все пак го мразя. Мразя го за великодушието му. И не ми остава нищо друго освен.
Тя искаше да каже смърт, но Степан Аркадич не я остави да се доизкаже.
— Ти си болна и възбудена — каза той, — повярвай ми, че преувеличаваш ужасно. Тук няма нищо толкова страшно.
И Степан Аркадич се усмихна. Никой на мястото на Степан Аркадич, при наличността на такова отчаяние, не би си позволил да се усмихне (усмивката би се сторила груба), но в неговата усмивка имаше толкова много доброта и почти женска нежност, че тая усмивка не оскърбяваше, а смекчаваше и успокояваше. Неговите тихи успокоителни думи и усмивки действуваха смекчаващо успокоително като бадемово масло. И Ана скоро почувствува това.
— Не, Стива — каза тя. — Аз съм загинала, загинала. Нещо по-лошо от загинала. Още не съм умряла и не мога да кажа, че всичко е свършено; наопаки, чувствувам, че не е свършено. Аз съм като обтегната струна, която трябва да се скъса. Но още не е свършено… и ще свърши страшно.
— Нищо, струната може да се разхлаби по мъничко. Няма положение, от което да не се намери изход.
— Аз мислих, мислих. Изходът е само един…
И отново по изплашения й поглед той разбра, че според нея тоя единствен изход е смъртта и затова не я остави да се доизкаже.
— Ни най-малко — каза той, — позволи ми. Ти не можеш да видиш положението си, както го виждам аз. Позволи ми да ти кажа откровено мнението си. — И той отново се усмихна предпазливо с бадемовата си усмивка. — Ще започна отначало: ти се омъжи за един човек с двадесет години по-стар от тебе. Омъжи се без любов или без да познаваш любовта. Да кажем, че това бе грешка.
— Ужасна грешка! — каза Ана.
— Но повтарям: това е свършен факт. След това ти си имала, да кажем, нещастието да се влюбиш в друг, а не в мъжа си. Това е едно нещастие; но и то е свършен факт. И мъжът ти се примири и ти прости за това. — Той се спираше след всяка фраза, като очакваше тя да възрази, но тя не отговаряше нищо. — Това е така. Сега въпросът е: можеш ли да продължаваш да живееш с мъжа си? Желаеш ли това? Желае ли го той?
— Не зная нищо, нищо.
— Но ти сама ми каза, че не можеш да го понасяш.
— Не, не съм казала това. Отричам го. Аз не знам нищо и не разбирам нищо.
— Да, но позволи ми…
— Ти не можеш да разбереш. Чувствувам, че летя с главата надолу в някаква пропаст, но не трябва да се спасявам. И не мога.
— Нищо, ние ще ти постелем и ще те подхванем. Аз те разбирам, разбирам, че не можеш да се решиш да изкажеш своето желание, своето чувство.
— Не искам нищо, нищо… само да се свърши всичко.
— Но той вижда и знае това. И нима мислиш, че на него по-малко му тежи, отколкото на тебе? Ти се измъчваш, измъчва се и той, и какво може да излезе от това? А разводът разрешава всичко — не без усилие изрази Степан Аркадич главната мисъл и многозначително я погледна.