Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Още една гатанка! — каза Гимли. — Но ще я проясни само дневната светлина, а ние не можем да чакаме.
— Както и да я отгатваш, в нея като че има надежда — рече Леголас. — Враговете на орките навярно са наши приятели. Живее ли някой народ из тия хълмове?
— Не — каза Арагорн. — Рохиримите рядко идват насам, а Минас Тирит е далече. Може би група хора са ловували тук по незнайни за нас причини. Ала не ми се вярва.
— Какво мислиш? — запита Гимли.
— Мисля, че врагът сам е довел собствения си враг — отвърна Арагорн. — Това са Северни орки, дошли отдалече. Сред убитите няма ни един от големите орки със странните емблеми. Предполагам, че са се скарали — това не е рядкост за гнусния им род. Може би са спорили за пътя.
— Или за пленниците — каза Гимли. — Да се надяваме, че поне техният край не е настъпил тук.
Арагорн претърси почвата в широк кръг, но не успя да открие други следи от битката. Продължиха. Небето на изток вече избледняваше, звездите помръкваха и наоколо бавно се разливаше сива светлина. Малко по-нататък стигнаха до низина, в която, лъкатушейки и подскачайки, един малък поток бе издълбал каменна пътека надолу към долината. По бреговете му растяха редки храсти и тук-там се мяркаха туфи трева.
— Най-сетне! — каза Арагорн. — Ето следите, които търсим! Нагоре по това русло — натам са поели орките след спора.
Преследвачите завиха и забързаха по новия път. Сякаш освежени от дълъг нощен отдих, те скачаха от камък на камък. Накрая стигнаха хребета на сивия хълм и внезапен ветрец повя в косите им и разлюля плащовете им — хладният утринен полъх.
Обърнаха се и видяха как пламват далечните хълмове отвъд Реката. Над плещите на мрачните земи се показа червеният крайчец на слънцето. Пред тях, на запад, светът лежеше неподвижен, безформен и сив, но пред очите им нощните сенки взеха да се топят, завърнаха се цветовете на разбудената земя — зеленина са разля по просторните пасища на Рохан, белите мъгли заискриха из речните долини, а далече наляво, на тридесет и повече левги, се извисяваха мраморно черните върхове на Белите планини, облени в синьо и пурпурно, увенчани с блестящи снегове, поруменели от лъчите на зората.
— Гондор! Гондор! — извика Арагорн. — Дано те видя отново в по-щастлив час! Не води все още пътят ми на юг, към ясните ти реки.
— А сега да вървим! — добави той, откъсна очи от юга и се взря на северозапад, към пътя, по който трябваше да тръгне.
Хребетът, на който стояха тримата другари, се спускаше стръмно под нозете им. Двадесетина фатома по-долу имаше широка неравна издатина, завършваща внезапно с ръба на отвесна скала — Източната стена на Рохан. Тук свършваше Емин Муил и пред тях, докъдето им стигаше погледът, се простираха зелените степи на Рохиримите.
— Гледайте! — извика Леголас, сочейки нагоре към бледото небе. — Пак орелът! Много е високо. Изглежда, че напуска тая страна и лети обратно на север. Движи се много бързо. Гледайте!
— Не, дори и моите очи не могат да го съзрат, добри ми Леголас — каза Арагорн. — Трябва наистина да е далеч във висините. Питам се какво ли дири, ако е същата птица, която видях преди. Но вижте! Забелязвам нещо по-близко и по-важно; някой се движи из равнината!
— Не едно, а много неща — каза Леголас. — Голям отряд пехотинци, но не мога да различа повече, нито пък да видя що за народ може да са. Дотам има много левги — сигурно десетина-дванадесет, ала е трудно да се прецени с точност из тая равна степ.
— Въпреки това мисля, че вече няма нужда следата да ни подсказва накъде да вървим — каза Гимли. — Час по-скоро да намерим пътека към полето.
— Не вярвам да намериш по-пряка пътека от оная, която са избрали орките — отвърна Арагорн.
Сега преследваха враговете под лъчите на ясния ден. Изглежда, орките бяха бързали напред с всички сили. От време на време преследвачите откриваха изтървани или захвърлени вещи — торби за провизия, къшеи и корички корав сив хляб, скъсан черен плащ, тежка, подкована с желязо обувка, разпрана по камънаците. Пътеката ги водеше на север по билото и най-сетне стигнаха до дълбока цепнатина, прорязана в скалата от поток, който шумно се плискаше надолу. Из тясната клисура като стръмна стълба се спускаше груба пътека към равнината.