Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Но всичко това изгуби значение. Важното беше, че аз съм сам с нея и в този мрак тя стоеше там като човешка жена, млада богиня на жизнеността, изпълнена с прелестни думи, идеи и мечти.
Приближих се до нея и ми се стори, че тя е гъвкаво и податливо създание, и някакво познание за нея, стаено в мен, очакваше да си го припомня, очакваше да му се насладя. Ала се боях. Тя можеше да стори с мен същото, което бе сторила със Старейшината. Но това бе нелепо. Тя нямаше да ми стори това. Сега аз бях неин пазител. Тя никога нямаше да позволи на никого да ми навреди. Не. Аз трябваше да разбера това. И аз се приближавах все повече и повече до нея, докато устните ми докоснаха бронзовото й гърло и всичко се реши, когато почувствах върху тила си твърдия, студен натиск на нейната длан.
13
Няма да се мъча да описвам екстаза. Ти го позна, когато пое кръвта от Магнус. Позна го, когато аз ти дадох кръвта в Кайро. Познаваш го, когато убиваш. И ще разбереш, когато ти кажа, че бе същото, ала умножено хилядократно.
Не виждах нищо, не чувах нищо и не усещах нищо, освен абсолютно щастие, абсолютно доволство.
Ала и се пренесох на други места, други стаи от древното минало, и ми говореха гласове, и се губеха битки. Някой плачеше в агония. Някой крещеше думи, които знаех и не знаех: Не разбирам! Не разбирам! Огромна бездна от мрак се разтвори и ме примамваше да пропадам, да пропадам, да пропадам, и тя въздъхна и промълви: Не, мога повече.
Свестих се. Лежах в леглото си. Тя стоеше в средата на стаята, все тъй неподвижна, и беше късна нощ, и Александрия мърмореше насън около нас.
Бях узнал още много неща.
Знаех толкова неща, че научаването им би ми отнело часове, ако не и нощи наред, ако ми бяха доверени с езика на смъртните. И нямах ни най-малко понятие колко време е изминало.
Знаех, че преди хиляди години между Кръвопиещи са се водели големи битки и мнозина от тях след сътворяването си бяха станали безжалостни и скверни приносители на смърт. За разлика от благите люде, влюбени в Добрата майка, които гладуваха и после изпиваха принесените й жертви, те бяха ангели на смъртта, които връхлитаха върху всяка жертва по всяко време, горди и убедени, че са част от всеобщата подредба, в която отделният човешки живот нямаше значение, в която животът и смъртта са равни, и на тях принадлежаха страданията и убийствата, и те избираха да ги раздават.
И тези страшни богове имаха своите поклонници сред хората, човешки роби, които им водеха жертви и трепереха от страх пред мига, в който самите те можеха да станат жертва на прищявката на бога.
Такива богове бяха властвали в древен Вавилон и в Асирия, и в отдавна забравени градове, и в далечна Индия, и в страни, за които нищичко не знаех, освен имената им.
И дори и сега, докато седях, потънал в мълчание и слисан от тези картини, аз разбирах, че тези богове са станали част от ориенталския свят, тъй чужд на света на Рим, в който се бях родил. Те бяха част от света на персите, където мъжете бяха жалки роби на своя цар, докато воювалите с тях гърци бяха свободни хора.
Без значение какви жестокости и изстъпления вършехме, дори и най-долният селянин бе ценен за нас. Животът бе ценност. А смъртта бе просто краят на живота, нещо, което трябва да се приема храбро, когато честта не ти оставя избор. Смъртта не притежаваше величие за нас. Всъщност не мисля, че смъртта изобщо притежаваше значение за нас. И несъмнено не бе състояние, предпочитано пред живота.
И въпреки че Акаша ми разкри тези богове в цялото им величие и тайнственост, аз ги намирах за ужасни. Нито сега, нито никога не бих могъл да ги прегърна и знаех, че философиите, които произтичаха от тях или ги оправдаваха никога няма да оправдаят моите убийства или да дадат утеха на мен, Кръвопиещия. Смъртен или безсмъртен, аз принадлежах на Запада. И обичах идеите на Запада. И винаги щях да чувствам вина за онова, което върша.
Ала все пак аз виждах могъществото на тези богове и несравнимата им прелест. Те се наслаждаваха на свобода, която аз нивга нямаше да позная. И виждах тяхното презрение към всички, които ги предизвикваха. И ги виждах как носят бляскавите си корони в пантеона на други страни.