Вампирът Лестат

Бавно и тихо тя стъпи върху обратната страна на дясното му коляно, смаза го със стъпало и кръвта шурна изпод петата й. Със следващата стъпка смаза таза му и той изрева като нямо животно, а кръвта бликна от смазаните му телеса. Следващата стъпка смаза рамото му, следващата — главата му, която се пръсна под тежестта й като жълъд. Ревът секна. Кръвта струеше от треперещите му останки.

Когато се обърна, изражението й бе все същото, непроменено от случилото се с него, безразлично дори към самотния и изпаднал в ужас свидетел, свит до стената. Тя се разходи върху останките му със същата бавна и лека крачка и го размаза докрай.

Онова, което остана от него, дори нямаше очертанията на човек просто кървава пихтия, размазана на пода, ала тя блестеше, клокочеше и се издуваше и спадаше, сякаш в нея още имаше живот.

И аз се вцепених от знанието, че в нея имаше живот, и че безсмъртието можеше да означава и това.

Но тя се бе спряла, и се обърна наляво толкова бавно, че приличаше на въртенето на статуя, завързана с верига, ръката й се вдигна и лампата до леглото се издигна във въздуха и се стовари върху кървавата пихтия, и щом маслото се разля, то бързо пламна.

Той шупна като мас, пламъците затанцуваха от единия край на тъмната маса до другия, кръвта като че подхранваше огъня, пушекът бе лютив, ала вонята, която се разнасяше, бе единствено на масло.

Аз стоях на колене, прислонил глава до вратата. Бях на път да изгубя съзнание от потрес. Гледах го как изгоря и от него не остана нищичко. Гледах я как стои там, отвъд пламъците, и по бронзовото й лице не се мяркаше ни най-малък признак ни на разум, ни на тържество, ни на воля.

Затаих дъх в очакване погледът й да се насочи към мен. Но това не стана. И докато мигът се проточваше и огънят угасваше, осъзнах, че тя е престанала да се движи. Беше се завърнала към състоянието на пълно мълчание и покой, което всички останали очакваха от нея.

В стаята сега бе тъмно. Огънят бе изгаснал. От миризмата на горящо масло ми се гадеше. Тя приличаше на египетски призрак, увита в разкъсания си покров и изправена пред блещукащите въглени, позлатените мебели проблясваха на небесната светлина и макар и с майсторска римска изработка, напомняха на изкусната, изящна украса на царска гробница.

Изправих се на крака, болката в рамото и в ръката ми туптеше. Чувствах как кръвта се устремява към нея, за да я изцели, но бях пострадал доста тежко. Не знаех колко време ще продължат страданията ми.

Ала знаех, разбира се, че ако пия от нея, изцелението ще бъде много по-бързо, може би мигновено, и още тази нощ можехме да отпътуваме от Александрия. Аз можех да я отведа далече, далече от Египет.

И тогава осъзнах, че това ми го казваше тя. Тя бе вдъхнала чувствено в мен думите „далече, далече“.

И аз й отговорих: Бил съм по целия свят и ще ви отведа на безопасни места. Но пък може и да съм си въобразил целия този разговор. И мекото й гъвкаво усещане за обич към нея идеше от мен. Губех напълно разсъдъка си и знаех, че този кошмар никога, никога няма да свърши, освен сред огън като онзи, че никаква естествена старост и никаква смърт никога няма да накарат страховете ми да стихнат и да притъпят болките ми, както някога бях очаквал.