Вампирът Лестат

Изгореното същество бе близо до припадък. Бе паднало на колене и нямаше нужда да ми обяснява защо. Много пъти ги бе откривало в най-различни пози, ала никога досега те не бяха помръдвали пред очите му. И никога не я бе виждал такава.

А аз щях да се пръсна от знанието защо я бе видял такава. Тя бе дошла при мен. Но в един момент моята гордост и радост отстъпиха пред неизбежното — непреодолимо страхопочитание, и най-сетне скръб.

Заплаках. Разплаках се неудържимо, както не бях плакал, откакто със стария бог в дъбравата преживях моята смърт, и това проклятие, това велико, могъщо и лъчезарно проклятие ме бе сполетяло. Плачех, както се разплака ти, когато ги видя за първи път. Плачех за тяхната неподвижност и самота, и за това ужасно малко място, в което те се взираха напред в нищото или седяха в тъмното, докато горе Египет умираше.

Богинята, майката, създанието, каквото и да бе тя. Неразумна и безмълвна или безпомощна наша прародителка, тя ме гледаше. И това несъмнено не бе илюзия. Големите й лъскави очи, обрамчени от черни мигли, се взираха в мен. И отново се разнесе гласът й, ала в него не се долавяше нищо от предишната мощ, той бе просто мисъл, отвъд всякакви думи, която изникна в ума ми:

Изведи ни от Египет, Марий. Старейшината възнамерява да ни погуби. Пази ни, Марий. Инак ще загинем тук.

— Кръв ли искат? — извика изгорелият. — Раздвижили са се, защото искат жертва ли? — нареждаше съсухреният умолително.

— Върви им доведи жертва — наредих му.

— Сега не мога, нямам сили. А те не желаят да ми дадат от целебната си сила, да ми дадат само няколко капчици, изгорялата ми плът можеше да се съживи, кръвта в мен да бликне отново, и щях да им принеса славни жертви.

Но в тази малка реч имаше нещо нечестно, защото те вече не желаеха славни жертвоприношения.

— Опитай отново да пиеш от кръвта им — насърчих го, и това бе ужасно себично от моя страна. Просто исках да видя какво ще се случи.

Ала за мой срам той наистина отиде при тях, наведе се и започна да ридае и да ги умолява да му дадат от тяхната могъща кръв, древна кръв, та изгарянията му да заздравеят по-бързо, разправяше, че е невинен, че не той ги е заровил в пясъка, а Старейшината, и им се молеше, молеше да му позволят да пие от първичния извор.

А после го обзе ненаситна жажда. Разтърсван от гърчове, той показа зъбите си като кобра и се стрелна, протегнал черните си нокти, към шията на Енкил.

Ръката на Енкил се вдигна, точно както бе казал Старейшината, и запокити изгорелия чак на другия край на стаята.