Градината на Рама [bg]

Години наред — си мислеше Никол, докато обикаляше килията — аз си въобразявах, че съм се провалила. Това, което баща ми каза — че Франция не е подготвена за цветнокожа Жана Д’Арк — нямаше значение. За себе си аз бях една неудачница. Бях съкрушена. Самочувствието ми се възстанови едва на олимпийските игри, а само след няколко дни Хенри ме предаде и отново ме срази.

Цената бе ужасяваща — продължаваше Никол. — Години наред бях затворена в себе си, защото нямах самочувствие. Много по-късно започнах да се чувствам доволна от себе си. И едва тогава бях в състояние да дам нещо от себе си. — За момент Никол прекъсна мислите си. — Защо толкова много от нас минават по един и същи път? Защо младостта е толкова егоистична и защо трябва най-напред да открием себе си, за да установим, че животът е нещо много повече?

Когато биотът Гарсия, който й носеше храната, включи, във вечерята й пресен хляб и няколко сурови моркова, Никол заподозря, че в режима ще настъпи някаква промяна. Няколко дни по-късно Тиасо влезе в килията с гребен, грим, огледало и дори парфюм. За първи път от месеци насам Никол се наслади на продължителна и чудесна баня и се освежи. Когато биотът вдигна дървената вана и се приготви да напусне, й подаде една бележка. „Утре сутрин ще имате посетител.“

Никол не можа да спи. Сутринта като малко момиченце бъбреше с приятелката си катеричката, обсъждаше надеждите и вълнението от предстоящото посещение. Неколкократно се обезпокои за външния си вид и най-накрая обяви лицето и косите си за безобразни. Времето течеше много бавно.

След много дълго време, точно преди обяд, тя чу по коридора към килията да се приближават човешки стъпки. Никол се втурна напред в очакване.

— Кати — извика, когато видя дъщеря си на последния завой.

— Здравей, майко — рече Кати, отключи вратата и влезе в килията. Двете жени останаха прегърнати доста дълго. Никол не се опита да възпре сълзите, които се стичаха по бузите й.

Седнаха на леглото, единствената мебел в стаята, и няколко минути разговаряха приятелски за семейството. Кати я осведоми, че има внучка („Никол дьо Жарден Търнър — каза тя. — Трябва да си много горда“) и после извади двайсетина снимки. Това бяха последните фотографии на бебето с родителите му, снимки на Ели и Бенджи някъде в парка, Патрик в униформа и дори Кати с вечерна рокля. Никол ги гледаше, една по една, очите й бяха постоянно влажни.

— О, Кати — възкликна тя на няколко пъти.

Когато приключи, Никол многословно благодари на дъщеря си, че е донесла снимките.

— Можеш да ги задържиш, майко — рече Кати, изправи се и отиде до прозореца. Отвори чантичката си й извади цигари и запалка.