Молитвената песен
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Молитвената песен». Краткое содержание книги:
— Джеър…? — опита се да извика тя.
Брат й обаче се измъкваше от нея. Плът и кръв се размазаха в мъглявината и той отново се превърна във видение. На лицето на Младежа от Вейл беше изписано недоверие и той сякаш се опитваше да й каже нещо. Призрачната му фигура се поспря колебливо в здрача на кулата и после изчезна.
Покрусена, Брин се загледа след него. Огромни каменни късове се изсипваха около нея. Знаеше, че не може да остане повече в кулата. Черната магия на Илдач беше унищожена и всичко, създадено от нея, умираше.
— Аз обаче ще живея! — прошепна възбудено Девойката от Вейл.
Зави се плътно в наметалото, обърна се и тичешком излезе от празната стая.
ГЛАВА 46
Сребристата светлина лумна ярко над водите в басейна на Извора на рая и разтревоженият Слантър отново отстъпи назад. Последва взрив — златисто сияние, лъчисто и ослепително като първия проблясък на зората, надничаща иззад мрака на отиващата си нощ. Припламна в гъстите сенки на пещерата, разпиля хиляди бели искри и изчезна.
Слантър премигна и отново погледна към каменния басейн. На ръба му, посърнал и изтощен, стоеше Джеър Омсфорд.
— Момче! — извика угриженият гном, въздъхна с облекчение и се втурна към Младежа от Вейл.
Пребит от умора Джеър залитна.
— Не успях да я извадя от състоянието й, Слантър — прошепна той. — Какво ли не опитах, но магията се оказа по-силна. Принуден бях да я оставя там.
— Хайде, хайде. Замълчи и си поеми дъх — смъмри го Слантър. — Седни ей тук.
Гномът помогна на Джеър да седне и го подпря на стената. Младежът от Вейл вдигна към него очи:
— Слязох в Мейлморд, Слантър — или поне част от мен беше там. Използвах третата магия, онази, която Кралят на Сребърната река ми даде, за да помогна на Брин. Тя ме изведе в светлината, а после и от мен самия. Слязох в черната дупка, където видях сестра си в Кристала на виденията. Тя беше там, в една кула, държеше Илдач. Но книгата я беше променила, Слантър. Тя се беше превърнала в нещо…, ужасно…
— Хайде, успокой се, момче. Ела на себе си. — Гномът улови погледа му. — Намери ли начин да й помогнеш?
Джеър кимна и преглътна с мъка:
— Тя беше променена, но знаех, че ако успеех да стигна до нея, ако успеех да я докосна, и тя да ме докосне, — тя щеше да се оправи. Използвах песента на желанията, за да й покажа кой съм, да й покажа, какво означава тя за мен… да й покажа, че я обичам! — Преглъщаше сълзите си. — И тя унищожи Илдач. Превърна я в пепел! Но когато го направи, кулата започна да се разпада и нещо се случи на магията. Не бях в състояние да остана с нея. Не можех да я взема със себе си. Опитах се, но нещата се развиха толкова бързо. Дори не успях да й кажа какво става! Тя просто… изчезна, а аз се озовах отново тук…
Отпусна глава между коленете си. Задушаваше се от ридания. Слантър го хвана с грубите си ръце и го стисна силно.
— Направил си всичко, което е било по силите ти, момче. Направил си всичко, което си можал. Не трябва да се обвиняваш, че не си направил нещо, което не си бил в състояние да направиш. — Поклати глава. — По дяволите, просто не знам как изобщо си останал жив! Мислех си, че си станал жертва на магията! И през ум не ми минаваше, че пак ще те видя! После той прегърна възбудено Джеър и прошепна:
— Знаеш ли, в теб има много повече мъжество, отколкото в мен. Много повече.
Отдръпна се, смутен от импулсивната си реакция и промърмори нещо от рода, че никой от тях не знаел какво точно прави в цялата тази бъркотия. Тъкмо щеше да каже още нещо, когато трусовете се подновиха — поредица от дълбоки, силни тътнежи, които разтърсиха планината из основи.
— Сега пък какво става? — възкликна той, като хвърли поглед през рамо към тунела, по който бяха дошли.
— Това е Мейлморд — отвърна веднага Джеър и мигновено скочи на крака. Раната в рамото му запулсира и го заболя от рязкото движение. Хвана се за гнома, за да не падне. — Слантър, трябва да се върнем за Брин. Тя е сама там долу. Трябва да й помогнем.
Гномът му се ухили:
— Разбира се, момче. Ти и аз. Ще я измъкнем. Ще влезем в тази проклета дупка и ще я намерим! Хайде, облегни се на рамото ми и се дръж здраво.
С отпусналия се върху него Младеж от Вейл, гномът се запъти обратно през пещерата към стълбата, по която бяха дошли. Над земята беше паднал здрач, а слънцето беше потънало над върховете на планината. Угасващата светлина се промъкваше на тънки струйки през пукнатините на скалата и се смесваше със сенките на здрача. Двамата продължаваха да вървят упорито. Грохотът не заглъхваше и злокобно им напомняше, че времето тече. Скални късове и буци пръст се сипеха около тях и вдигаха прахоляк, който се стелеше като мъгла в неподвижния въздух на вечерта. От далечината долетя глухо боботене. Прозвуча като гръм, който предвещаваше буря.