Молитвената песен

Изтощена от притока на черната магия в тялото и объркана от противоречивите чувства, които я разкъсваха, Брин стоеше пред олтара на подиума. Илдач се беше вкопчила здраво в нея. В стаята притъмня. Във въздуха се стелеха гъсти облаци прах. Нещото все още беше там, нещото, което я дразнеше и тормозеше, нещото, което беше приело образа на брат й Джеър. Тя искаше да го открие и унищожи, но едва ли щеше да успее. Магиите в нея бяха някак си незавършени и май нямаше да могат да се слеят. Тя и книгата бяха едно, знаеше го. Те бяха свързани. Гласът продължаваше да я уверява шепнешком, че е така. Шепнеше й за силата, която принадлежеше и на двете. Защо тогава й беше толкова трудно да задвижи тази сила?

— Ти се бориш срещу нея, дете на мрака. Ти й се противопоставяш. Отдай й се.

После въздухът около Брин се взриви. Магията на тази, към която тя се стремеше, избухна сред прахоляк и сумрак и стотици образи на брат й изпълниха стаята. Наобиколиха я отвсякъде. Те се промъкваха през полумрака към подиума, викаха името й. Тя се отдръпна изумена. Джеър! Ти наистина ли си тук? Джеър…?

— Те са зли, дете на мрака. Унищожи ги. Унищожи. Покорна на гласа на Илдач, макар някъде дълбоко в себе си да осъзнаваше, че това не е вярно, тя изстреля магията си. Звукът на песента на желанията заля стаята. Един по един образите се разпадаха пред очите й, сякаш тя убиваше Джеър отново и отново, унищожаваше го безброй пъти с всеки раздробен на парченца образ. Образите обаче продължаваха да се доближават. Онези, които бяха останали, непрестанно намаляваха разстоянието между тях, протягаха се към нея, докосваха я…

Девойката от Вейл изкрещя. Някакви ръце я обгърнаха. Ръце от плът и кръв, топли и живи. Пред нея стоеше Джеър. Той я прегръщаше. Съвсем истински беше, не въображаем образ, а живо същество. Говореше й чрез песента на желанията. В съзнанието й нахлуха образи. Образи от това, което брат й и тя бяха на времето и което бяха сега. Образи от детството им и след това — всичко, което навремето беше животът им и всичко, което беше сега. Брин видя Шейдската долина, скупчените сгради на общността, в която беше израсла. Облицованите с дъски къщи се смесваха с каменните колиби и бараки със сламени покриви, и хората, приключили всекидневната си работа, се готвеха да вечерят и да се отдадат на дребните удоволствия, които домашният уют и сладките приказки с близки и приятели предлагат. Страноприемницата ехтеше от шеги и смях, осветена от свещи и газени лампи. Ето го и домът й, потъналите в сянка пътеки и живият плет, оцветените от есенните багри стари дървета, пламтящи в потъващите зад хоризонта слънчеви лъчи. Едрото лице на баща й се усмихваше и й вдъхваше увереност, мургавите ръце на майка й се протягаха, за да я помилват по бузата. И Роун Лий беше тук, и приятелите й и… Една по една опорите, които бяха изтръгнати изпод краката й и така безпощадно натрошени, отново си идваха на мястото. Образите се втурваха ясни, приветливи и неимоверно пречистващи, излъчваха любов и сигурност. Брин се разплака и отпусна в прегръдките на брат си.