Жената в бяло
- Автор: Колинс Уилки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Шипковенска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жената в бяло». Краткое содержание книги:
Мисис Клемънтс знаела това от опит, иначе нищо не би могло да я накара да тръгне с файтона дори и за половин час.
Щом мисис Клемънтс дошла на себе си, първата мисъл, която естествено й хрумнала, била да отиде в приюта, където се опасявала, че е била отведена Ан. Отишла там на другия ден, тъй като знаела местонахождението му от самата Ан. Отговорът, който получила (вероятно запитването й било отправено ден или два преди да изпратят на сигурно място в приюта фалшивата Ан Катърик), бил, че такова лице не е върнато там. След това писала на мисис Катърик в Уелмингам, за да разбере дали е виждала дъщеря си, или е чувала нещо за нея, но й било отговорено отрицателно. С това се изчерпвали всичките й източници за сведения и тя изобщо не знаела къде другаде може да пита или какво друго да предприеме. От този момент била в пълно неведение относно причината за изчезването на Ан и края на нейната история.
VII
Информацията, която бях получил дотук от мисис Клемънтс, макар и да разказваше неизвестни за мен факти, бе само от предварително естество. Ясно бе, че поредицата от измами, които бяха върнали Ан Катърик в Лондон и я бяха разделили от мисис Клемънтс, е била осъществена изцяло от граф Фоско и графинята, а по въпроса, дали някои от действията на съпрузите са противозаконни, си заслужаваше да се помисли в бъдеще. Но целта, която сега имах пред вид, ме поведе в друга посока. Непосредственият замисъл на моето посещение при мисис Клемънтс бе да се доближа, макар и малко, до разкриването на тайната на сър Пърсивъл, а дотук тя не бе казала нищо, което да постигне тази важна цел. Почувствувах, че е наложително да разбудя спомените й за други времена, лица и събития извън тези, към които се бе съсредоточила паметта й, и когато отново заговорих, макар и не направо, мислех именно за това.
— Много бих искал да ви окажа някаква помощ в тази тъжна история — казах аз. — Но единственото, което мога да направя, е да съчувствувам искрено на отчаянието ви. Ако Ан беше ваше дете, мисис Клемънтс, вие не бихте могли да й засвидетелствувате по-голяма обич — не бихте могли да проявите по-голяма жертвоготовност за нея.
— Това не е никаква заслуга, сър — отвърна простичко мисис Клемънтс. — Бедното създание ми беше повече от дете. Аз я отгледах от бебе, сър, от парче месо, а тора не беше лесна работа. Не бих преживяла тъй покрусително загубата й, ако не й бях шила първите ризки и не я бях учила да ходи. Винаги казвах, че ми е пратена да ме утеши, задето нямам ни дете, ни коте. А ето че сега я няма — старите спомени не ме оставят на мира и дори на моята възраст не мога да не плача — наистина не мога, сър!
Изчаках малко, за да дам време на мисис Клемънтс да се успокои. Дали светлината, която дирех, започваше, макар и слабо, да проблясва в спомените на добрата жена за детството на Ан?
— Познавахте ли мисис Катърик, преди Ан да се роди? — запитах аз.
— Не много дълго, сър, не повече от четири месеца. По това време често общувахме, но никога не сме били в много приятелски отношения.
При този отговор гласът й стана по-сигурен. Колкото и мъчителни да бяха спомените, забелязах, че изпита несъзнателно облекчение, когато се върна към загубилите вече очертания минали тревоги, след като тъй дълго бе говорила за настоящите страдания.
— Съседи ли бяхте с мисис Катърик? — запитах я, повеждайки колкото се може по-окуражително паметта й назад.
— Да, сър — съседи в Стария Уелмингам.
— Стария Уелмингам? В такъв случай в Хампшър има две селища с това име?
— Имаше, сър, тогава — преди повече от двадесет и три години. Построиха нов град на около миля, за да бъде по-близо до реката. И Старият Уелмингам, който беше просто едно село, постепенно бе напуснат. Сега новият град е това, което наричат Уелмингам, но старата църква си остана църквата на енорията. Стои си сама, а около нея къщите са или съборени, или оставени на саморазрушение. Бях свидетелка на тъжни промени. По мое време това бе приятно, красиво място.
— Преди да се омъжите ли, живеехте там, мисис Клемънтс?
— Не, сър, аз съм от Норфолк. И мъжът ми не беше родом оттам. Той беше от Гримсби, както ви казах, и чиракуваше там. Но тъй като имаше приятели на юг, чу там за една възможност и започна да работи самостоятелно в Саутхамптън. Не печелеше кой знае колко, но достатъчно за старините на един обикновен човек и тогава се установи в Стария Уелмингам. Отидох с него там, когато се ожени за мен. Не бяхме млади, но живеехме щастливо — по-щастливо от нашия съсед мистър Катърик, който дойде със съпругата си в Стария Уелмингам една-две години след нас.