Жената в бяло
- Автор: Колинс Уилки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Шипковенска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жената в бяло». Краткое содержание книги:
Разсъждавайки върху тези предположения и без да забравям единствения сигурен факт, който можеше да ме ръководи — че мисис Катърик знае тайната, — аз лесно си обясних, че в интерес на сър Пърсивъл бе да я държи в Уелмингам. С името, което си бе създала в това място, бе съвсем сигурно, че тя ще бъде изолирана от съседки, които биха й дали възможността да говори непредпазливо в моменти на раздумки с любопитни близки приятелки. Но каква беше тайната, която трябваше да се крие? Това едва ли бе скандалното участие на сър Пърсивъл в опозоряването на мисис Катърик, защото именно съседите бяха онези, които знаеха за него; едва ли бе и подозрението, че той е бащата на Ан, защото именно Уелмингам бе мястото, в което това подозрение най-вече съществуваше. Ако приемех вината им безрезервно, тъй както бяха сторили това останалите, ако направех същото повърхностно заключение, до което бяха стигнали мистър Катърик и съседите му, какво от всичко чуто подсказваше съществуването, на опасна тайна между сър Пърсивъл и мисис Катърик, която трябваше да бъде пазена през цялото това време?
И все пак в тези скришни срещи, в тези шушукания между жената на псалта и „джентълмена в траур“ се таеше несъмнено ключът към разкритието.
Възможно ли бе в случая на повърхността нещата да са изглеждали едни, а през цялото време неподозираната истина да е била съвсем друга? Можеше ли твърдението на мисис Катърик, че е жертва на ужасна грешка, да бъде вярно? Или ако бе лъжовно, можеше ли заключението, което свързваше сър Пърсивъл с нейната вина, да се основава на някаква известна грешка? Дали сър Пърсивъл не бе подхранвал едно погрешно подозрение, за да отклони от себе си друго, което беше основателно? Тук — ако можех да го открия — бе пътят към Тайната, скрита дълбоко под повърхността на видимо необещаващата нищо история, която току-що бях чул.
Следващите ми въпроси целяха сега единствено да установят дали мистър Катърик е бил напълно убеден в изневярата на жена си. Отговорите, които получих от мисис Клемънтс, разсеяха всичките ми съмнения по въпроса. Фактите недвусмислено говореха, че мисис Катърик се е компрометирала още като мома с някакво неизвестно лице и се е оженила, за да спаси името си. Категорично било установено посредством изчисления на времето и мястото, в които не е необходимо да се впускам, че дъщерята, която носи името на съпруга й, не е негово дете.
Следващият въпрос — дали е сигурно, че сър Пърсивъл е бащата на Ан, бе обграден с много по-големи трудности. В този случай не бях в състояние да премеря на везните вероятностите по друг начин освен с личното сходство.
— Предполагам, че често сте виждали сър Пърсивъл, когато е бил във вашето село? — запитах аз.
— Да, сър, много често — отговори мисис Клемънтс.
— Правеше ли ви впечатление, че Ан прилича на него?
— Тя въобще не приличаше на него, сър.
— Може би е приличала на майка си?
— И на нея не приличаше, сър. Мисис Катърик беше тъмна жена с едро лице.
Не приличала на майка си, не приличала и на предполагаемия си баща. Знаех, че на личното сходство не може безусловно да се доверявам, но, от друга страна, то не можеше и изцяло да се отхвърля. Възможно ли беше да се потърси потвърждение на факта посредством други обстоятелства, свързани с живота на мисис Катърик и сър Пърсивъл преди появяването им в Стария Уелмингам? Следващите си въпроси зададох с оглед на това.
— Когато сър Пърсивъл пристигна във вашето село — казах аз, — разбрахте ли откъде идва?
— Не, сър. Някои казваха, че идва от Блакуотър Парк, а други от Шотландия, но никой не знаеше със сигурност.
— Непосредствено преди да се омъжи, била ли е мисис Катърик на служба във Варнък Хол?
— Да, сър.
— И колко време е работила там?
— Три-четири години, сър. Не съм напълно сигурна.