Жената в бяло

Невъзможно ми бе да й кажа цялата истина, без да навляза в подробности от заговора, които беше опасно да доверявам на един непознат човек. Онова, което можех да сторя, бе да се въздържа най-внимателно от даването на фалшиви надежди и после да обясня, че целта на посещението ми е да открия истинските виновници за изчезването на Ан. Дори добавих, за да освободя собствената си съвест от всякакви по-нататъшни укори, че ни най-малко не питая надежди да я открия и съм убеден, че никога вече няма да я видим жива, а основното, което ме ръководи в това дело, е да бъдат наказани двама души, заподозрени от мен, че са я подмамили, и които са сторили на мен и на скъпи мои приятели жестоко зло. След това обяснение оставих мисис Клемънтс сама да прецени дали нашият интерес по въпроса (независимо от различията на мотивите, от които бе подбуден) не е общ и дали би искала да ми помогне, като ми съобщи известните ней сведения, засягащи моето разследване.

Бедната жена бе първоначално твърде объркана и развълнувана, за да разбере веднага какво й говоря. Тя можа само да отвърне, че от благодарност за любезността ми към Ан ще ми каже на драго сърце всичко; но тъй като не била готова тъй неочаквано да се впусне в разговор с непознати, ме помоли да я насоча и да й кажа откъде да започне.

Знаейки от опит, че най-ясният разказ, който може да се получи от хора, непривикнали да подреждат мислите си, е този, започващ от самото начало; за да се избягнат трудностите на ретроспекцията в неговия ход, помолих мисис Клемънтс да ми каже най-напред какво се е случило, след като е напуснала Лимъридж, и после с внимателни въпроси я поведох от едно на друго, докато стигнахме до момента на изчезването на Ан.

Същината на сведенията, които получих по този начин, е следната.

Напускайки фермата в Тодс Корнър, мисис Клемънтс и Ан още същия ден пристигнали в Дърби, където заради Ан останали цяла седмица. След това отишли в Лондон и живели цял месец или повече в тогавашната квартира на мисис Клемънтс, но обстоятелства, свързани с къщата и хазаина, ги принудили да се преместят. Ужасът на Ан, че може да бъде разкрита в Лондон или в околностите му всеки път, когато се осмелявали да излязат на разходка, постепенно се предал на мисис Клемънтс и тя решила да се пресели в едно от най-отдалечените кътчета на Англия — градчето Гримсби, в Линкълншър, където покойният й съпруг бил прекарал младините си. Неговите родственици, заселили се в този град, били почтени хора; те винаги се отнасяли към мисис Клемънтс много мило и тя решила, че най-доброто, което може да направи, е да отиде там и да се посъветва с приятелите на съпруга си. Ан не давала дума да се изрече за връщането й при майка й в Уелмингам, защото именно оттам била отведена в приюта и защото било сигурно, че сър Пърсивъл отново ще я търси там. Това възражение било сериозно и мисис Клемънтс усещала, че не може лесно да му се противопостави.