Лицето [bg]

Итън дишаше през устата си, защото носът му беше запушен от смачкания хрущял и съсирената кръв, и не беше сигурен дали ще му стигне въздух да тича с момчето на ръце до къщата и до офиса на госпожа Макбий, където тя държеше резервни инхалатори.

Един от куршумите бе одраскал и лявото му ухо и макар раната да не беше дълбока, кръвта се стичаше навътре и притъпяваше слуха му. След това продължаваше по евстахиевата тръба до гърлото му и го караше периодично да се дави и да кашля.

След кратко колебание, осъзнавайки че Фрик преживява нещо много по-сериозно от астматичен пристъп, което застрашаваше живота му, той грабна момчето от пейката, обърна се с лице към къщата и видя… Дъни.

— Седни с него — рече Дъни.

— Махни се от пътя ми, за бога!

— Всичко ще бъде наред. Само седни, Итън.

— Той е зле. Никога не съм го виждал толкова зле. — В дрезгавия глас на Итън се долови чувство, което беше по-силно и по-различно от страха и гнева — неподправената, мъчителна обич към друго човешко същество, каквато той не беше сигурен дали още може да изпитва. — Този път няма сили да се пребори, много е слаб.

— Това е от парализиращия газ, но ефектът му вече отминава.

— Газ ли? Какво искаш да кажеш?

С една ръка, внимателно, но със сила, по-голяма от силата на всеки простосмъртен, Дъни Уислър избута Итън с момчето на ръце и го накара да седне на мократа пейка.

Застанал пред тях, блед и измъчен на вид, облечен в хубав костюм, Дъни изглеждаше като обикновен човек, но той влизаше и излизаше от огледала, превръщаше се в ято папагали, които се превръщаха в гълъби, и изчезваше в украшенията на елхите.