Последно изкушение

По лицето на Ман не трепваше нито един мускул. Той стоеше и гледаше втренчено Тони. Дишате тежко през носа си.

Тони се приведе напред.

— Точно затова имаш нужда от мен. Защото аз съм единственият човек, който е разбрал какво искаш да кажеш с тези убийства. Ела с мен. Предай се. Ще направя всичко необходимо, за да може посланието ти да стигне до хората. Обикновените хора ще ти съчувстват и ще те разберат. Ще бъдат ужасени, когато разберат какво е причинявано на дядо ти, а после и на теб. Всеки цивилизован човек би се ужасил. Ще принудят психолозите никога да не повтарят злодеянията, които са превърнали детството ти в ад. Ти ще си победител.

Ман поклати глава.

— Не мога да разбера защо ми говорите тези неща — каза той упорито. По горната му устна беше избила пот.

— Защото всичко свърши. Ти направи грешка, не разбираш ли?

Сега вече погледът на човека срещу него стана тревожен.

Ман отклони очи и задъвка долната си устна. Тони разбра, че най-сетне има някакъв напредък.

— Това, което направи с Мари-Терез Калве, беше грешка. Даде повод да се отнасят с теб като с обикновен психопат със сексуална мотивация. Няма да могат да прозрат истината, защото повечето хора са глупави и дребнави. Може би си мислиш, че ще имаш възможност да обясниш мотивите си в съда, но можеш да ми вярваш, че случаят надали ще се гледа в съд. След стореното с доктор Калве ще използват първия удобен повод, за да те застрелят като куче.

Ман изтри устата си с ръка. Най-сетне един жест, с който проявяваше безпокойството си.

— Защо разговаряте така с мен? — гласът му беше умолителен.

— Защото работата ми е да помагам на хора, които са изпаднали в безизходица. Повечето хора биха те счели за чудовище, за луд. А аз виждам жестокостите, които си преживял. Не мога да поправя миналото, но мога да го превърна в нещо, с което може да се живее.

Тези думи бяха грешка. Ман се отблъсна от стената и започна да крачи възбудено в малкото пространство между масата и вратата. Уязвимостта в изражението му бе изчезнала, отстъпила място на гневна и заплашителна гримаса. Думите му се застъпваха трескаво, ръцете му се свиваха и отпускаха спазматично.

— Вие сте шибан психолог. Изкривявате думите на хората. Идвате тук, на моя кораб, в моя дом, и започвате да разправяте някакви лъжи за мен. Нямате право да постъпвате така. Всички вие сте лъжци. Казвате, че искате да помагате, а никога не го вършите. Само влошавате нещата — внезапно той спря и направи една крачка към Тони. Надвеси се над него, отрязал пътя му към вратата. Продължи да говори, но вече бавно и отчетливо. — Мога да ви убия сега. Защото не ви вярвам. Никой не знае кой съм. Никой не ме познава.

Тони се опита да прикрие страха, който се надигна внезапно в гърдите му. Едва сега разбра, че въпреки размислите си на вълнолома, ужасно много искаше да живее.

— Аз те познавам, Вили. Знам, че подбудите ти са били чисти — каза той със свито гърло. Знаеше, че сега единственият му шанс е да не престава да говори. — Разбрал си какво трябва да бъде сторено и си започнал да го вършиш. Но това, което си свършил до тук, е достатъчно, за да обясниш подбудите си на хората. Позволи ми да говоря вместо теб. Да им обясня.