Последно изкушение
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Тони Хил и Карол Джордан #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последно изкушение». Краткое содержание книги:
Тони забърза обратно към мястото, където бе видял за последен път „Вилхелмина Розен“, но то не беше лесно за намиране, защото напълно еднакви понтони и мостове кръстосваха навсякъде водите между доковете. Накрая се озова на един дълъг вълнолом, в чийто край се виждаше закотвеният „Вилхелмина Розен“. Забеляза с облекчение, че черният голф си стои все още на кърмата.
Но тук нямаше удобни места за наблюдение. Това не беше пристанище, където хората отиват, за да се поразходят и да гледат корабите. Беше работно място и хората идваха тук само по работа. Единственото предимство беше, че скоро щеше да се смрачи напълно и след около половин час никой не би го забелязал, ако се скриеше в сенките на ниската тухлена сграда в началото на вълнолома. Опита се да се държи като човек, който чака някого, крачеше напред-назад и все поглеждаше часовника си.
Минаха двайсет минути. Нощният мрак падаше бързо, накъсан от ярките кръгове светлина на лампите над вълноломите и от по-мекото сияние, което се излъчваше от прозорците на някои кораби. Той беше дотолкова погълнат от наблюдението, че не забеляза пристигането на Марейке и я видя едва когато застана до него.
— Говорих с моите хора, ще бъдат тук до двайсет минути. Случи ли се нещо? — попита тя.
— Никакъв признак на живот.
— Тогава да изчакаме екипа.
— Трябва да чакаме така или иначе. Необходимо е да остана насаме с него.
— Добре, но трябва да бъдем готови, когато останалите пристигнат.
Марейке започна да наглася радиостанцията, закачи химикалката за джоба на сакото му и пъхна слушалката в ухото си.
— Сега се разходи надолу по вълнолома и ми кажи нещо — нареди тя, докато включваше последната част от екипировката — записващото устройство.
Тони тръгна. Нервите му бяха опънати като струни, но той си наложи да върви точно с необходимото темпо. Ако вървеше прекалено бавно, би заприличал на разхождащ се турист, а тук не беше място за туристи. Ако бързаше прекалено, би привлякъл излишно внимание към себе си. А мислите му вече препускаха и се насочваха към предстоящата среща с Ман. Той се опита да се успокои, като съсредоточи вниманието си върху нещата, които го заобикаляха. Хладният вечерен бриз отвиваше острия мирис на дизелови изпарения и миризмата на готвено, която долиташе от време на време от някой от закотвените наблизо кораби. Но на Тони му беше горещо, беше се изпотил и залепналата за гърба му риза го караше да изпитва чувството, че е навлякъл водолазен костюм на сушата.
Беше стигнал до средата на вълнолома, когато от кабината на „Вилхелмина Розен“ излязоха две фигури.
— Майната му — каза той тихо. — Марейке, нещо става. Появиха се две фигури, не мога да преценя дали някой от тях не е Ман.
Сърцето му заби силно. Той продължи напред. Двете фигури слязоха по мостчето и тръгнаха към него. Когато наближиха, той се убеди, че нито един от тях не е този, който му трябваше. Подминаха, без дори да го погледнат, и Тони каза в микрофона.
— Не е той. Мисля, че е останал сам на борда на кораба. Сега ще се върна назад. Ако ме чуваш, излез в осветената част и ми махни. — Той се обърна в посоката, откъдето беше дошъл, и видя как Марейке се появи в конуса светлина под лампата. Тя вдигна ръка и я отпусна.
Единствено разумният начин на действие би бил да се върне при нея и да изчака идването на останалите. Но дотогава Ман можеше да е напуснал кораба. Или пък другите двама от екипажа можеха да се върнат. Пък и Тони не беше склонен да търси разумния вариант.
Не можеше да се противопостави на чувството, че е било писано да се окаже на точното място, и да се откаже от предоставилата му се възможност. Съзнаваше риска, който поемаше, но животът вече не му се струваше толкова съблазнителен, за да го е грижа. Вината за преживяното от Карол гризеше сърцето му като червей и можеше да се очаква, че това чувство ще става все по-мъчително с времето. Не беше убеден, че би могъл да живее с тази мисъл. Ако всичко трябваше да свърши тук, той не би имал нищо против.
— Съжалявам, Марейке, но не мога да чакам. Влизам. Стискай ми палци.