Скрутатор [bg]

Заради измъчващата я вина занаятчията почти не обърна внимание на причината за предишното ѝ напускане — общуването на амплимета с възловата точка на Тиртракс и размразяването на пагубния Кладенец на ехото, преди много време вледенен в аахимския град. Но амплиметът не бе създавал проблеми по време на пътуването. Той почти не сияеше, освен това не се промени с приближаването към Тиртракс. Може би кристалът искаше да се върне. Или Тиан го бе изхабила.

Изкачването бе трудно. На много места занаятчията очакваше, че ще ѝ се наложи да продължи пътуването пеш — конструктът бе очукана руина. Всяка следваща сутрин той се движеше все по-бавно и по-тромаво. Толкова близо до Тиртракс не липсваше енергия, но машината не бе способна да се възползва от нея.

И все пак тя успя. Назъбената пътека в ледника я отведе до дупката, която все още зееше в склона на планината. Нищо не се бе променило след напускането ѝ през пролетта.

Занаятчията спря на прага. Тиртракс ѝ бе донесъл само горчиви спомени. Тук Хани бе умряла и тялото ѝ бе изпратено в Кладенеца. Тук Тиан бе отворила съдбовната двер. Тук Минис я бе отхвърлил.

Но всичко това бе минало. Тя насочи конструкта напред. Огромната зала, съвсем нищожна част от величествения град, зееше пред нея. Младата жена рязко спря.

Малиен стоеше отвъд прага, скръстила ръце пред гърдите си, вперила хладни зелени очи. Дори и възрастна, аахимата си оставаше най-силната личност, която Тиан бе срещала. С добросърдечна природа, червенокосата жена придобиваше непоклатимостта на скала, когато обстоятелствата го наложеха. Как ли щеше да се отнесе към Тиан?

— Очаквах те — каза Малиен. — Насочи конструкта в края на залата и го остави там.

Занаятчията го стори. Каквото Малиен наредеше, тя щеше да изпълни. Каквото наказание Малиен наложеше, тя щеше да го приеме безмълвно. Макар че това нямаше да отстрани вредата, която Тиан бе причинила на Минис и клан Елинор.

Тя спря машината край спираловидно стълбище, извади амплимета и слезе. Дъхът ѝ се стелеше в мразовития въздух. Заради височината последният бе и рядък.

Малиен посочи към малка маса, върху чиято покривка лежаха две чинии, ножове и вилици. Прясно изпечен самун бе поставен върху дървена дъска. Около него лежаха меса, сирена и мариновани зеленчуци.

— Седни.

Тиан зае едното място. Аахимата наряза хляб, поръси филиите със златисто олио от стъклена кана и поднесе широката чиния първо към Тиан, която си взе две парчета и посегна към уханно сирене. Малиен наля вино в сребърни чаши и ѝ подаде едната.

— Защо се върна? — попита аахимата, когато гостенката приключи с храната. Гласът ѝ звучеше безизразно и не позволяваше тълкуване. Нямаше как да се разбере дали тя е действително безразлична, зарадвана или ядосана.

— Нямаше къде да ида. А и ти каза… каза ми да се обърна към теб, ако ми потрябва помощ. — Дланите на Тиан се бяха изпотили.