Хари Потър и Орденът на феникса

Хари вдигна очи към Снейп.

— Какво има в отдел «Мистерии»?

— Моля? — попита тихо преподавателят и Хари забеляза с огромно задоволство, че той е притеснен.

— Попитах ви какво има в отдел «Мистерии», професор Снейп? — повтори момчето.

— Защо питаш? — проточи мъжът.

— Защото — поде Хари, без да изпуска от очи Снейп, за да види реакцията му, — коридорът, който току-що съгледах… сънувам го от няколко месеца… едва сега го познах… води към отдел «Мистерии»… според мен Волдемор иска нещо от…

— Казах ти да не изричаш името на Черния лорд!

Загледаха се злобно един друг. Хари усети как в белега отново го пробожда пареща болка, но не й обърна внимание. Снейп беше развълнуван, ала когато заговори отново, явно се постара да изглежда невъзмутим и безразличен.

— В отдел «Мистерии», Потър, има много неща, но повечето от тях са неразбираеми за теб, а нито едно не ти влиза в работата. Ясно ли се изразих?

— Да — потвърди Хари.

Още разтъркваше белега, а болката в него се беше засилила.

— Искам те отново тук в сряда по същото време. Тогава ще продължим.

— Добре — промълви момчето.

Изгаряше от желание да се махне от кабинета на Снейп и да намери Рон и Хърмаяни.

— Всяка вечер преди сън трябва да прочистваш съзнанието си от всякакви чувства, то трябва да е празно и спокойно, разбра ли?

— Да — рече Хари, макар че почти не слушаше.

— И те предупреждавам, Потър… ще разбера, ако не си се упражнявал…

— Добре — измънка момчето.

Взе ученическата чанта, метна я на рамо и забърза към вратата на кабинета. Отвори я и се извърна към Снейп, той обаче стоеше с гръб към него, с върха на магическата пръчка вадеше мислите си от мислоема и отново ги прибираше внимателно в главата си. Без да казва и дума повече, Хари си тръгна, като затвори полека вратата след себе си, а белегът му туптеше болезнено.

Откри Рон и Хърмаяни в библиотеката, заети с поредната грамада домашни, дадени от Ъмбридж. По околните маси със запалени светилници бяха насядали и други ученици, почти всички петокурсници, и забили носове в книгите, драскаха ли, драскаха трескаво с перата, а небето зад двукрилите прозорци ставаше все по-черно. Единственият друг звук идваше от поскърцващите обувки на библиотекарката Мадам Пинс, което обикаляше застрашително по пътеките между масите и дишаше във вратовете на осмелилите се да докоснат безценните й книги.

Хари трепереше, белегът още го болеше, струваше му се, че всеки момент ще го втресе. Седна срещу Рон и Хърмаяни и се видя в прозореца отсреща: беше много блед и белегът му като че личеше повече от обикновено.

— Как мина? — прошепна Хърмаяни, а после добави угрижено: — Добре ли си, Хари?

— Да… добре… не знам — отвърна припряно той и се свъси, отново прорязан от болката в белега. — Вижте… току-що осъзнах нещо…