Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
Шутът ме беше зяпнал. Коленичих до момчето. Нощни очи ме погледна в лицето.
Той ги търсеше. Търсеше и се пресягаше, а после изведнъж просто изчезна. Не мога да го усетя. Нощни очи беше разтревожен.
Заминал е далече и много дълбоко. Помислих за миг. Това не е Осезанието.
— Наблюдавай ни — заповядах на Шута. После легнах до Предан и затворих очи. Стегнах се, все едно ще скачам в дълбока вода; отмервах всеки дъх, който поемах. Изравних ритъма на дишането си с дъха на момчето. Искрен, помислих си, само защото се вгнезди в съзнанието ми. Поколебах се, после зашарих с ръка и напипах ръката на момчето. Задържах я в моята и ме зарадва необяснимо, че дланта му е мазолеста от работа, не изнежена като на принц. Поех последен дъх и се гмурнах в потока на Умението. С допира го открих мигновено.
Прилепих съзнанието си до неговото и се понесох с него. Изведнъж осъзнах, че точно така котерията на Гален бе шпионирала за крал Умен преди толкова години. Тогава презирах това изсмукване на знание. Сега се вкопчих неумолимо в него и последвах принца.
Когато видях момчето за първи път, имаше миг на стъписване, внезапно жегване от разпознаването на близко същество. Не можеше да се сравни с това, което изпитах сега. Познавах необузданото търсене на това момче, безизкусното му и безстрашно боравене с Умението. Беше точно като моето в младостта, безумно пресягане, без никакво разбиране как го правя или за опасностите, които носи. Момчето търсеше с Осезанието си, а не знаеше, че е впрегнало и Умението си. В един ужасяващ миг разбрах, че също като моята магия на Умението, и неговата е опетнена с Осезанието. След като вече бе свикнал да борави с Умението така, можеше ли изобщо някога да се научи да прилага магията му чисто?
Това съображение скоро беше изтласкано напълно. Загърнат в своето Умение, видях магията на Осезаването му и изпитах ужас.
Принц Предан беше котката. Беше не просто свързан с животното; беше се влял в него изцяло, без да съхрани нищо от себе си. Знаех, че двамата с вълка бяхме сплитали съзнанията си до много дълбоко и опасно ниво, но онова бе повърхностно, сравнено с пълното отдаване на принца в свързването.
Още по-лошото бе пълното приемане на отдаването на момчето от съществото. След това примигах и осъзнах, че изобщо не е котка. Котката бе само един тънък пласт. Беше жена.
Обърнах се изумен и за малко да изтърва ръката на принца. Осезанието не преминаваше от човек към човек. Това бе областта на Умението. Значеше ли това, че се свързва с тази жена в Умението? Не. Това свързване не беше Умението. Помъчих се да си го обясня и не можах. Не можех да отделя жената от котката, а Предан беше потънал и в двете. Беше безумно. Жената пронизваше ума на момчето. Не. Тя беше тук, вливаше се в тялото му като хладна черна вода. Усещах как тече през него, как проучва плътта около себе си. Все още й беше чужда. Имаше някаква странна еротика в това смразяващо вътрешно докосване. Сливането им в котката все още не беше достатъчно пълно, но скоро, скоро, обещаваше му тя, той щял да я познае напълно. Идвали за него, увещаваше го, тя знаела къде е. Виждах как той излива към нея всичко, което знаеше за лорд Златен и мен, за здравината и състоянието на конете ни, за вълка, който ме беше последвал, и усещах нейния гняв и отвращение към човек от Старата кръв, предал своите.
Идваха. Видях го с очите на котката и познах Петнистите, с които се бяхме сразили през деня. Водеше тя, накуцваше. Едрият мъж вървеше бавно след нея и водеше грамадния си кон. Пробиваха си път през тъмния лес. Двете жени яздеха бавно зад него. Одрасканият мъж с ранената котка вървеше последен. Вече водеха два коня без ездачи, тъй че или бяхме убили, или тежко ранили един от групата. Идваме, обич моя. И птица е пратена, да призове други на помощ. Скоро отново ще бъдеш с нас, обещаваше му. Няма да рискуваме да те загубим. Когато се приближат и другите, ще ви обкръжим и ще те освободим.
Ще убиете ли лорд Златен и слугата му? — попита принцът с тревога.
Да.
Не искам да убивате лорд Златен.
Необходимо е. Съжалявам, но трябва. Лорд Златен навлезе твърде много в територията ни. Видял е лицата на нашите и мина по нашите пътеки. Той трябва да умре.
Не може ли да го пуснете? Той съчувства на каузата ни. Като види силата ни, може просто да се върне при кралицата и да каже, че изобщо не ме е намерил…
Къде е верността ти? Как можеш толкова бързо да му повярваш? Забрави ли колко много от нашите бяха избити от царуването на Пророците? Или искаш да видиш мен и всички наши хора мъртви?