Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
— Да. Останаха от Нова година. Има зелен, има червен, има и син.
— Нека бъде син. Ще сигнализирате с мигаща светлина трикратно — няколко пъти. Маса ще чака сигнала ви в двора.
— Нищо повече ли? — разстрои се Сирота. — Просто да подам сигнал, когато угаснат прозорците?
— Нищо повече. Там гасят светлината, когато слугите си тръгват. Останалото поемам аз.
Всеволод Виталиевич не издържа:
— Ама колко я обичате тая тайнственост! Добре, ще влезете в къщата и после какво?
Ераст Петрович се усмихна.
— Дон има тайна каса. Това първо. Аз знам къде се намира тя — в библиотеката, зад рафтовете с книги. Това второ. И освен това знам къде се намира ключът от касата — на врата на Дон. Това трето. Не смятам да заплашвам Цурумаки, просто ще взема за малко к-ключа и ще погледна какво държи в тоя сейф, а Маса междувременно ще държи гостоприемния ни домакин на мушка.
— Знаете ли какво има в касата? — попита Доронин.
— Не, но се досещам. Цурумаки каза веднъж, че там пази златните си кюлчета. Сигурен съм, че излъга. Не, там има неща, които са по-ценни от златото. Например схема със змиевидни знаци. Пък може да изскочат и по-интересни документи…
Внезапно консулът взе да се държи странно: свали сините си очила, замига от яркото слънце, устата му сякаш заживя собствен живот — размърда се, изкриви се, зъбите се забиха в тънката устна.
— Дори и да намерите нещо, не можете да го прочетете — рече Всеволод Виталиевич с приглушен глас. — Не знаете японски. Слугата няма да ви е много от полза. Предлагам… — той се запъна, но за не повече от секунда и продължи твърдо: — предлагам да дойда с вас. В интерес на разследването. Омръзна ми да бъда зрител. Това е мъчително и срамно занимание.
Ераст Петрович беше наясно, че ако прояви и най-малкото учудване, ще нанесе на консула тежко оскърбление, затова не отговори веднага, а след време, достатъчно да се обмисли предложението от гледна точка на целесъобразността.
— В интерес на разследването ще бъде по-добре да останете тук. Ако моята експедиция завърши зле, това няма да има значение: знаят ме като незрял, дуелист, авантюрист. Капитан-лейтенантът и без това ме е отписал. Вие сте друго нещо — опора на йокохамското общество, консул на Руската империя.
Веждите на Всеволод Виталиевич се извиха като ядосани пиявици, но в тоя миг в разговора се намеси Сирота.
— Ще ида аз — побърза да каже той. — Че то какво излиза? Подавам сигнала и оставам да вися на хълма? Доста е глупаво.
— Щом в историята са забъркани моят помощник и моят деловодител, аз така или иначе съм пътник — разгорещи се Доронин. — По-добре сам…
Но Сирота прояви непочтителност — прекъсна началството:
— Мен не ме бройте. Първо, аз съм наемно лице, туземец — и се подсмихна накриво. — А второ, още сега ще напиша молба за оставка и ще я датирам с вчерашна дата. В това писмо ще пише, че не желая повече да служа на Русия, тъй като съм разочарован от нейната политика спрямо Япония, или нещо от тоя сорт. По такъв начин дори с господин Фандорин да се „забъркаме в историята“, както се изразихте, това ще представлява престъпен сговор между незрял авантюрист (извинете ме, Ераст Петрович, вие сам се нарекохте така) и откачен туземец, уволнен от руска служба. Нищо повече.
Тия думи, произнесени със сдържано благородство, натежаха на везните и дискусията свърши. Пристъпиха към обсъждането на детайлите.
Когато се прибра, Ераст Петрович видя, че О-Юми лежи на кревата и бере душа. Лицето й беше като обезкървено, очите хлътнали, стъпалата увити с някакви кърпи.
— Какво ти е? — извика той стреснат. — Болна ли си?
Тя се усмихна леко.
— Не. Просто съм страшно уморена. Но няма значение, ще ми мине.
— Какво ти е на краката?
— Разранени са.
Той коленичи, хвана я за ръката, примоли се:
— Кажи ми истината. Къде беше миналата нощ? Къде ходи днес? Какво става с теб? Кажи ми истината, за Бога, истината!
О-Юми го гледаше с нежност.
— Добре. Ще ти кажа истината — тази, която мога да ти кажа. А ти ми обещай две неща: че никога повече няма да ме питаш за нищо и че също ще ми кажеш истината.
— Обещавам. Но ти си първа. Къде беше?
— В планините. Билката масо расте само на едно място, на южния склон на планината Тандзава, а това е на петнайсет ри оттук. Наложи се да отида дотам два пъти, понеже отварата трябва да се пие на два пъти и трябва да бъде от съвсем пресни билки. Това е цялата ми история. Сега кажи ти. Виждам, че си замислил нещо, и се страхувам. Имам лошо предчувствие.