Смъртоносно бяло

– Джими ме предупреди за това! Каза, че душите около татко. Не може да обвините нас, нямахме нищо общо, деца бяхме!

– Не ви обвинявам за нищо – увери го Страйк, но се раздаде тропане на столове. Били и двамата психиатри се бяха изправили, а ръката на жената се протегна към дискретно поставен бутон до вратата, за който Страйк се досети, че е алармата.

– Затова ли се опитвахте да ме разприказвате? Искате да докарате ядове на мен и Джими?

– Не – отвърна Страйк и също стана от стола си. – Тук съм, защото вярвам, че си видял да удушават дете, Били.

Били явно беше превъзбуден и недоверчив, защото непревързаната му ръка започна да докосва носа и гръдната му кост в бърза последователност.

– А защо питате какво е вършил татко? – прошепна той. – Тя не умря от това, няма нищо общо. Джими ще ме пребие – промълви съкрушен. – Каза ми, че сте го погнали заради това, което е правил татко.

– Никой никого няма да пребие – намеси се авторитетно мъжът психиатър. – Мисля, че времето ви изтече – уведоми той Страйк и отвори вратата. – Хайде, върви, Били.

Но Били не помръдваше. Физически може да отговаряше на възрастта си, но в лицето му се четяха страхът и безнадеждността на останало без майка дете с разсъдък, съсипан от мъжете, които би трябвало да се грижат за него. Страйк, който бе срещал безброй изтръгнати от корен и необгрижени деца през хаотичното си детство, разпозна в изражението на Били последна молба към света на възрастните да сторят онова, което се очаква от възрастните – да наложат ред в хаоса и да заменят бруталността със здравомислие. Изправен лице в лице с този измършавял и с бръсната глава пациент на психиатрия, Страйк почувства странно родство с него, защото разпозна същия стремеж към порядък, какъвто и той носеше у себе си. В неговия случай той го бе отвел от служебната страна на бюрото, но може би единствената разлика помежду им бе, че майката на Страйк бе живяла достатъчно дълго, за да не позволи той да се пречупи, когато животът го замеряше с ужасии.