Смъртоносно бяло
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Корморан Страйк (bg) #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0382-7
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Смъртоносно бяло». Краткое содержание книги:
– Смяташ, че са те упоили с нещо, така ли?
– Да – унило потвърди Били. – Хашиш вероятно, Джими обикновено имаше у себе си. Мисля, че Джими ме поведе с тях към хълма, та баща ми да не ме види и да не разбере какво са направили.
– Като казваш „тях“, кого имаш предвид?
– Не знам – отвърна Били. – Възрастни бяха. Джими е с десет години по-голям от мен. Татко непрекъснато ме оставяше на него да ме гледа, когато излизаше с приятелите си по чашка. Тези хора дойдоха в къщата през нощта и аз се събудих. Един от тях ми даде да ям йогурт. Имаше и още едно друго малко дете. Момиче. И после всички се качихме в кола... Аз не исках да ходя. Беше ми лошо. Плачех, но Джими ме завърза с колана. Отидохме при коня по тъмно. Аз и момиченцето бяхме единствените деца. Тя плачеше – разказваше Били и кожата на изпитото му лице като че се сгърчи и прилепна по-плътно до костите му, докато го изричаше. – Плачеше за майка си, а той каза: „Майка ти не може да те чуе, тя си отиде“.
– Кой го каза? – попита Страйк.
– Той – прошепна Били. – Онзи, дето я удуши.
Вратата се отвори и нова сестра донесе чай.
– Заповядайте – изрече бодро тя, а очите й любопитно огледаха Страйк. Мъжът психиатър й се намръщи леко и тя побърза да излезе и да затвори вратата.
– Никой никога не ми повярва – промълви Били и Страйк долови неизречената молба. – Опитвах се да си спомня повече, ще ми се да можех, но не се сещам за нищо друго. Той я удуши, за да я спре да вдига повече шум. Мисля, че не искаше да стига чак дотам. Всички изпаднаха в паника. Спомням си как някой извика: „Ти я уби!“... или него. Джими каза после, че било момче, но сега не ще да го признае. Твърди, че всичко съм си измислил. „Защо ще ти казвам, че е момче, когато нищо такова не се е случвало? Ти си побъркан.“ Ама беше момиче – заяви упорито Били. – Не знам защо се мъчеше да ме убеди, че не е. Наричаха я с момичешко име. Не мога да си го спомня, но беше за момиче. Видях я да пада. Мъртва. Съвсем отпусната на земята. Беше тъмно. И тогава те изпаднаха в паника. Не си спомням как сме слезли обратно по хълма, нищо не си спомням, освен как я заровиха в долчинката край къщата на татко.
– Същата вечер ли? – попита Страйк.
– Май да, така мисля – изрече притеснено Били. – Защото помня как гледах от прозореца на стаята си. Още беше тъмно и те го отнесоха в долчинката, татко ми и той.
– Кой „той“?
– Същият, дето я уби. Мисля, че той беше. Едър такъв. С бяла коса. Сложиха вързоп в земята, увит в розово одеяло, и го затрупаха с пръст.
– Попита ли баща си за онова, което си видял?
– Не – отвърна Били. – На татко не биваше да му се задават въпроси какво прави за семейството.
– За кое семейство?
Били събра вежди в искрено недоумение.
– Искаш да кажеш за твоето семейство ли?
– Не, за семейството, за което работеше. Чизъл.
Страйк остана с впечатлението, че името на покойния министър се споменава за пръв път пред двамата психиатри. Видя как писалките им замръзнаха.
– По какъв начин заравянето беше свързано с тяхното семейство?
Били явно беше объркан. Отвори уста да каже нещо, после размисли, намръщено огледа розовите стени и отново загриза показалеца си. Накрая продума:
– Не знам защо казах това.
Не прозвуча като лъжа или отрицание. Били изглеждаше истински изненадан от думите, излезли от устата му.
– Не помниш ли да си чул или видял нещо, което да те накара да мислиш, че той е заровил там дете като услуга към семейство Чизъл?
– Не – изрече бавно Били със смръщено чело. – Аз просто... като го изрекох, си помислих, че им е правил услуга... сякаш съм чул нещо после...
Той поклати глава.
– Това го забравете, не знам защо го казах.
Хора, места и неща, помисли си Страйк, извади бележника си и го отвори.
– Освен Джими и момиченцето, което е умряло – заговори той, – какво си спомняш за групата хора, които отидоха горе при коня онази нощ? Колко на брой бяха?
Били се замисли усилено.
– Не знам. Може би... осем-десет души.
– Всичките мъже ли?
– Не, имаше и жени.
Страйк видя над рамото на Били как жената психиатър повдигна вежди.
– Спомняш ли си нещо друго за групата? Знам, че си бил малък – предугади Страйк възражението на Били, – разбирам, че може да са ти дали нещо, което да те е дезориентирало, но спомняш ли си нещо, което да не си ми споменал? Нещо, което са направили, с какво бяха облечени? Да ти е направила впечатление нечия коса или цвят на кожата? Каквото и да е.