Смъртоносно бяло

– Чух Джими да говори за него – отвърна Били и отново загриза нокътя си. – Джими каза, че Уин щял да му помогне да узнае всичко за убитото хлапе.

– Уин е щял да помогне да узнае всичко за удушеното дете?

– Да – притеснено потвърди Били. – Помислих вас за един от хората, които се опитват да ме хванат и сложат под ключ, след като ви посетих в службата. Мислех, че се мъчите да ме вкарате в капан... често си ги мисля такива, като съм зле – изрече безнадеждно той. – И тъй, вместо при вас отидох при Уинър... Уин. Джими имаше записани адреса и телефона му, така че отидох да търся Уин и тогава бях заловен.

– Заловен?

– От онзи с кафявата кожа – промърмори Били, като стрелна поглед крадешком към жената психиатър. – Уплаших се от него, помислих го за терорист, дето ще ме убие, но после той ми каза, че работи за правителството, та си казах, че сигурно правителството иска да ме държи затворен в къщата му и че на прозорците и вратата са заредени експлозиви... Ама всъщност не вярвам да е било така. Било е само в главата ми. Той май не ме искаше в банята си. Сигурно през цялото време е искал да се отърве от мен – заключи Били с тъжна усмивка. – А пък аз не смеех да си тръгна от страх да не се взривя.

Дясната му ръка разсеяно пробяга към носа и гърдите.

– Мисля, че отново се опитах да ви позвъня, но вие не отговорихте.

– Ти наистина ми позвъни. Беше оставил съобщение на телефонния ми секретар.

– Така ли? Да... мислех си, че ако някой ще ми помогне да се измъкна оттам, това ще сте вие. Съжалявам – потърка очи Били. – Като съм така, не знам какви ги върша.

– Но си сигурен, че си видял да удушават дете, така ли, Били? – попита тихо Страйк.

– О, да – отвърна Били със слаб глас и вдигна лице. – Да, това никога не се маха. Знам, че съм го видял.

– Опитвал ли си се някога да копаеш на мястото?

– Боже мой, не – отсече Били. – Да взема да копая досами къщата на татко? Не. Боях се. Не исках да я видя отново. След като я заровиха, оставиха мястото да обрасне с коприва и бурени. Няма да повярвате какви сънища имах. Че тя изпълзява от долчинката в тъмното цялата изгнила и се опитва да влезе през прозореца на стаята ми.

Писалките на психиатрите скърцаха по листовете.

Страйк се придвижи към категория „Неща“, вписана в бележника му. Останали бяха само два въпроса.

– Някога да си забивал кръст в земята, където видя да заравят тялото, Били?

– Не – отвърна Били, подплашен само от мисълта за такова нещо. – Никога не доближавах долчинката, ако можех да я избегна. Не би ми се приискало да го направя.

– Последен въпрос – обяви Страйк. – Били, баща ти вършил ли е нещо необичайно за семейство Чизъл? Знам, че е изпълнявал разни дребни задачи, но сещаш ли се за друго?

– Какво имате предвид? – попита Били.

Внезапно изглеждаше по-уплашен, отколкото в който и да било друг момент по време на интервюто.

– Не знам – отвърна предпазливо Страйк, като наблюдаваше реакцията му. – Просто се чудех...