Смъртоносно бяло

– Каквото и да е, стига да е добро – отвърна Робин и отвори бележника си.

Поръчването на храната като че поободри Рафаел.

– Пий до дъно – насърчи я той.

– Изобщо не е редно да пия – отвърна тя и наистина след първата глътка почти не бе докоснала виното си. – Добре, искам да говорим за къщата на Ебъри Стрийт.

– Давай – подкани я Рафаел.

– Чу какво каза Кинвара за ключовете. Питах се дали...

– Дали аз някога съм имал такъв? – хладнокръвно довърши Рафаел. – Познай колко пъти изобщо съм стъпвал в тази къща.

Робин зачака.

– Веднъж – отсече Рафаел. – Никога не съм ходил там като дете. Когато излязох от... знаеш... татко, който нито веднъж не ме посети през всичкото време, ме покани в Чизъл Хаус да се видя с него и аз отидох. Сресах си косата, облякох костюм, замъкнах се чак до боклучавата къща, а той така и не се появи. Бил задържан от късно гласуване в парламента или друга някаква подобна тъпотия. Представи си колко беше щастлива Кинвара, задето й се натресох за вечерта в този потискащ дом, дето ми беше докарвал кошмари като малък. Добре дошъл у дома, Раф. Взех ранния влак обратно към Лондон. През следващата седмица ни звук от татко, докато не бях призован отново, този път на Ебъри Стрийт. Мислех си просто да не отида и толкова. И защо отидох?

– Не знам – отвърна Робин. – Защо го направи?

Той я погледна право в очите.

– Може да мразиш някого, но пак да ти се ще да го е грижа поне малко за теб и да мразиш себе си, задето го искаш.

– Да, може, разбира се – промълви тихо Робин.

– И тъй, отприпках аз на Ебъри Стрийт с очакването не чак за сърдечно посрещане... ти познаваше баща ми... но все пак за някаква човешка емоция. Той отвори вратата, каза „А, ето те“ и ме поведе към дневната, където седеше Хенри Дръмънд. Тогава осъзнах, че съм там, за да ми се проведе интервю за работа. Дръмънд каза, че ще ме вземе, татко ми изджафка да не оплета конците там и отново ме изтика на улицата. Първия и последен път, когато съм бил там – обобщи Рафаел, – та не може да се каже, че имам приятни асоциации с това място.

Той направи пауза, замислен над изреченото, после се засмя кратко.

– А и баща ми се самоуби там, разбира се. Това го бях забравил.

– Значи не си имал ключ – отбеляза си в бележника Робин.

– Не. Наред с много други неща, които не получих в този ден, не ми бе даден ключ, нито ми бе отправена покана да ходя там винаги щом пожелая.

– Трябва да те попитам нещо, което сигурно ще ти се стори малко нетактично – изрече предпазливо Робин.

– Това звучи интересно – наведе се напред Рафаел.

– Подозирал ли си някога, че баща ти има извънбрачна връзка?

– Какво? – попита той, почти комичен в изненадата си. – Не... но... Какво?

– През последната година... И изобщо, докато е бил женен за Кинвара?

Той изглеждаше неспособен да повярва.

– Добре де – каза Робин, – ако не знаеш...

– Как изобщо ти хрумна, че може да е имал връзка?

– Кинвара винаги е била много обсебваща, загрижена къде е баща ти във всеки момент, не е ли така?