Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Шугър не би трябвало да се вълнува от въпроса дали гъвкавите движения на джебчията няма да го отведат близо до Уилям и Агнес; в края на краищата, нищо няма да им стане, дори да ги оберат, а пък реакциите им в такава ситуация биха осигурили на Шугър нови познания, които да добави в своята съкровищница. Тя се убеждава с един поглед, че меката розова кесийка на Агнес виси на гърба на роклята й, съгласно изискванията на последната мода — дар Божи за крадците. Така че госпожа Ракъм си го проси (както казват хората от занаята). Защо пък Шугър да не остане невъзмутимо на мястото си, наблюдавайки как работи един професионалист? Този човек се движи значително по-грациозно от балетистите в „Кристъл Палас“ миналата седмица…
И все пак, все пак… Докато Шугър наблюдава как професионалистът се промъква към жертвите си, угризенията на съвестта й стават почти непоносими, като че ли някой е притиснал тъп нож към гърлото й. Трябва да предупреди госпожа Ракъм! Как би могла да не го стори! Може ли да остане безучастна, като безмълвен съучастник на този паразит! Шугър прочиства гърлото си (кашлицата й се изгубва в шума на тълпата), и обмисля какво да извика на Агнес. Когато крещи, гласът й става още по-грозен. „Коя ли може да бъде тази проста жена, която крещи така пресипнало?“ — така ще си каже сигурно Агнес…
Вече е късно; моментът е пропуснат. Джебчията се е плъзнал ловко край полите на госпожа Ракъм, спирайки само за миг. Шугър знае, че този миг му е бил достатъчен, за да разреже меката кесийка с нож, остър като хирургически скалпел, и да измъкне оттам това, което му е харесало. Той подминава Уилям — очевидно е събрал вече предостатъчно часовници.
Шугър чувства как й призлява от срам, докато наблюдава джебчията, който потъва с танцови движения в тълпата и се изгубва от поглед. Сега вече много хора се надигат на пръсти и въртят глави насам-натам — състезанието върви към своя край. Уилям прави последен неуспешен опит да проправи път за Агнес и да я изтика на предна линия; ръката му се колебае зад гърба й, той не смее да я побутне. Точно тогава забелязва, че чантичката й е провиснала като спукан балон. Той се привежда към нея и прошепва нещо в ухото й.
Агнес се обръща гърбом към тълпата зяпачи. Лицето й е бяло като мрамор. Тя отстъпва няколко крачки назад, по-далеч от шумотевицата, и спира на едно празно място, на десетина фута разстояние от Шугър, която остава незабелязана, скрита от воалетката и чадърчето си. Очите на Агнес са широко отворени, вперени в празното пространство, и плувнали в сълзи. Зад нея тълпата приветства възторжено победителя — каскети хвърчат във въздуха, размахват се и цилиндри.
Уилям отива бързо до Агнес и обвива успокоително раменете й с ръка.
— Хайде, кажи ми, какво е взел? — пита той, едновременно умолително и настоятелно, сякаш няма търпение да подмени загубеното, за да се приключи с трагедията.
— Снимката на майка ми — казва Агнес, потръпвайки от докосването му. — Останалото не е важно.
— Каква снимка? — пита удивено Уилям, като че ли Агнес току-що си е признала, че разнася със себе си препарирана зебра или желязна преса за сирене.
— Снимката на майка ми — повтаря Агнес, а по страните й проблясват сълзи. — В медальон. Винаги я нося със себе си.
Уилям отваря уста, за да подчертае колко глупаво е това, но размисля. След няколко секунди се осмелява да предложи:
— Бих могъл да се опитам да намеря фотографа. Ако е прибран човек, може и още да пази оригиналните плаки…
— О, недей да бъдеш такъв идиот, Уилям — казва Агнес и притваря подпухналите си клепачи. — Снимката е била направена много преди изобщо да се срещнем. Тогава ти изобщо не си съществувал.
Уилям отдръпва длани от раменете й, и поставя едната си ръка зад тила, взирайки се назад, към тълпите, докато се опитва да проследи унищожителната логика на Агнес. Състезанието е приключило и известен брой елегантно облечени зрители вече се отправят към чакащите файтони и екипажи. Още една възможност за публично представяне е отметната в календара на сезона, и докато се разотиват, елегантните дами хвърлят скрито поглед към полите си, да не би да са ги изцапали с калта на хиподрума.
— Да се прибираме у дома, скъпа — казва Уилям.
Агнес стои като вкаменена на това късче ничия земя и продължава да плаче.
— У дома ли? — повтаря тя, сякаш изобщо не може да си представи къде се намира това въображаемо място, за което говори съпругът й.