Разединени равнини

— Какво живее тук освен твоите хора? — попита тя.

— Нашите съименници — отговори кратко Тисамон. — С изключение на тези два вида, гората не крие нищо опасно.

— Няма призраци? — настоя тя. — Духове?

Тисамон се обърна да я погледне.

— Мистиците ни учат, че духове и призраци има навсякъде — каза той. — Но иначе — да, мястото не е от онези.

Канеше се да го разпита по-подробно, но точно тогава богомолкородните ги откриха. Самата тя не бе доловила нищо, но Тисамон се изпъна нащрек и сърповидното острие на ръкавицата му щръкна в готовност. Стори й се, че нещо прелита наблизо, счу й се звън на метал.

После всичко замря. Не виждаше нищо, сама не разбра кога е извадила рапирата си. Тисамон стоеше пред нея, напрегнат като струна.

А в краката му лежеше скършена стрела. Стрела, предназначена за нея.

— Къде ви е честта? — извика той разгневен. — Покажете се, за да видя колко ниско е паднал народът ми!

Бяха петима, три жени и двама мъже, всичките долу-горе на нейната възраст. Държаха лъкове с изпънати за стрелба тетиви, при това не малки лъкове като на мухородните и молецородните, а високи колкото самите тях, а те всичките бяха много високи. И бяха руси също като Тисамон и Тиниса. Но нейните черти бяха паякородни, докато техните лица бяха издялани по подобие на бащиното й — с остри брадички, заострени уши, издължени очи. Притежаваха суровото изящество на статуи, но без топлина, която да им придаде човечност. Дрехите им бяха в оттенъци на сивото и зеленото, а един носеше ризница от застъпващи се метални люспи, покрити с черен емайл.

Водачката им следеше с присвити очи Тисамон.

— Що за гадост е това? Какво дириш тук? — попита го войнствено тя, после прехвърли погледа си върху Тиниса и се изплю. — Никакви паяци във Фелиал. Мислехме, че това правило още се помни. — Стрелите на другите четирима бяха насочени към главата на Тиниса, нетърпеливи да намерят целта си. Само чакаха знак.

— Погледнете я отново — подкани ги с тих глас Тисамон. Богомолкородната го стрелна враждебно, но после плъзна погледа си по Тиниса и очите й се спряха върху брошката.

— Какво означава това? — процеди през зъби жената.

— Трябва да говорим със старейшините на Фелиал — каза спокойно Тисамон.

— А ако те не пожелаят да говорят с вас? — Спътниците на жената свалиха бавно лъковете си и отнеха напрежението от тетивите. Явно брошката им бе подсказала, че ситуацията надхвърля правомощията им да вземат решение. Ала очите им горяха. Тиниса се досети, че за тях е неприемливо и обидно един паякороден да носи отличителния знак на оръжемайсторите. Видно бе, от друга страна, че дори не им хрумва вариантът брошката да е била придобита чрез измама или кражба. Фактът, че я носи, означаваше, че я е заслужила, и тя се запита какво ли би сполетяло глупака, дръзнал да се накичи незаслужено с този знак.