Разединени равнини

„Мравкородни — помисли си презрително той. — Дори от релсите излизат едновременно.“

Видя Лорика да върви към него, нагодила се несъзнателно към механичния ритъм на векианците, така че да не се пречка на никого и да намира пътя си, без да го търси. Ала и тя не изглеждаше добре.

— Има ли нещо? — попита я Талрик.

— Не е изключено. — Разтърка тила си, а клепачите й тежаха като на човек, който е спал зле. — Реших, че е редно да знаете, майоре. Пристигна посетител.

— Говори.

— Мухороден пратеник със съобщение лично за майор Даклан.

Талрик издиша бавно.

— Това може да означава много неща.

— От Империята беше, сигурна съм — продължи Лорика. — Имперските мухородни са по-самоуверени, различават се от останалите. Знаят, че са извадили късмет и това им личи.

Талрик кимна. Трясъкът на векианската артилерия долиташе приглушено до ушите му, но звуците на сражението при стените на Колегиум се губеше в далечината.

— Ти вече хвърли монетата — каза на полуродната той. — Надявам се, че няма да дойде момент, в който да съжалиш за избора си.

— Аз ви уважавам, майор Талрик — увери го искрено тя. — И се надявам, че вие ме цените, за разлика от майор Даклан. Знаете ли какво става?

— Със сигурност? Не.

— Но имате подозрения.

— Виждал съм го преди и неведнъж — отвърна Талрик, като довърши уморено наум: „И повечето пъти съм бил от другата страна на барикадата.“ Тайни съобщения от Империята, лично за Даклан. — Едва ли е нещо важно.

— Но не вярвате да е така?

— Да, не вярвам, но това още не значи, че не е вярно. — Поклати глава. — Как върви обсадата според теб, Лорика?

Полуродната се намръщи, без да сваля очи от него.

— Не съм стратег, майоре. А според вас?

— Ако ме беше попитала вчера, щях да отговоря, че върви добре. Но сега нещо се е променило, а и това съобщение усложнява допълнително нещата. Мисля да поговоря с Даклан.

— Разумно ли е, майоре?

Той се усмихна насила.

— Лорика, аз съм обикновен човек, който обича простите неща. Никой не ми вярва, когато го казвам, но е вярно. Предпочитам всичко да е ясно и просто. Верен съм на Империята, следователно трябва да стоя рамо до рамо с всеки друг, който й е верен, и да посрещна на нож всички, които не са. Съвсем просто правило, както виждаш, но някой се опитва да ми усложни живота. Ще говоря с Даклан, за да разбера какво точно не ми казва той.

Откри Даклан близо до артилерийските позиции, придружен както винаги от лейтенант Харок, неговата сянка.

— Как върви войната, майоре?

Лицето на Даклан бе толкова непроницаемо, че отдалеч крещеше за вина.

— Доста добре, майор Талрик.

— Аз пък реших, че тази сутрин векианците не са съвсем в час — подхвърли Талрик. Даклан стрелна с поглед Харок, после кимна.

— Нямам обяснение. Дочух нещо за лоши сънища, но нищо повече.

— Но не мислиш, че губят апетита си за тази кампания?