Разединени равнини

Едва бе изрекъл думите, когато трима богомолкородни изскочиха напред да отговорят на предизвикателството. Тиниса реши, че ще го нападнат едновременно, но по някакъв сигнал или взаимно съгласие, което тя не успя да долови, двама спряха на място, а напред продължи само един — жена с бронирана ръкавица като на Тисамон, която премина незабавно в атака. Тисамон не губи време в чудене — беше част от техния свят и от пръв поглед бе разбрал кой ще е истинският му противник. Беше отстъпил крачка назад още преди жената да е завършила удара си, и острието й разсече безсилно въздуха помежду им.

Без никаква пауза Тисамон атакува на свой ред и Тиниса стана свидетел на нещо, което малцина пришълци бяха виждали — свирепия, грациозен танц на богомолските сърповидни остриета. Тисамон и противничката му се движеха като рисунъка на шарена сянка, като танцьори, като насекоми по водна повърхност. Изтегляха назад остриетата си, после нападаха мълниеносно, танцуваха и се въртяха, използваха всяка става чак до пръстите на ръцете и краката си, караха остриетата си да описват пируети, да дебнат и да се спускат като живи същества, като сребристи водни кончета, които кръжат и се стрелкат по своя воля, а хората зад тях са само придатъци.

Тиниса стискаше до болка дръжката на рапирата си, без дори да го осъзнава. Многократно бе виждала Тисамон да се бие, но никога с толкова умел противник. Богомолкородната не му отстъпваше в нищо и беше трудно да се прецени кой води и кой кого следва. Биеха се сякаш са го репетирали предварително, остриетата разсичаха въздуха, сблъскваха се високо и ниско; свободните им ръце също не бездействаха — шиповете на подлакътниците им връхлитаха и режеха. И бяха много близо един до друг, не като при дуел с рапири, а почти гръд до гръд през повечето време, но без да се докосват и за миг, един на друг в сянката си, приклякащи, захождащи покрай противника, и дори когато бяха с гръб, знаеха точното си местоположение и стойка.

А после двубоят изведнъж приключи. Тиниса примигна невярващо. Наложи се да върне назад последните няколко удара, за да схване, че… да, растящото червено петно върху туниката на жената се дължеше на онзи удар, не на последния, нанесен от Тисамон, а на пред-предпоследния, решаващия удар, който бе останал незабелязан от всички, включително и от противничката му.

Жертвата му ахна потресено, преви се надве и се срина тежко на земята, но Тисамон нямаше време да се занимава с нея, защото вторият от тримата вече го нападаше. Мъж, малко по-възрастен от Тиниса, въоръжен с късо копие. Тисамон посрещна атаката му още преди жената да е паднала, сечеше с острието си и се опитваше да скъси дистанцията.

Този двубой беше различен, битка за пространство и разстояние, в която копиеносецът се опитваше да държи противника си в края на обхвата си, а Тисамон се стремеше към близък бой. Това автоматично го превръщаше в активната страна, той отблъскваше отново и отново върха на копието, настъпваше в опит да скъси дистанцията, а младият мъж му отстъпваше спокойно, без да поглежда назад, избягвайки мълниеносните удари на сърповидното острие. Но нито веднъж не парира ударите, същото важеше и за Тисамон. Двете оръжия сякаш съществуваха в отделни светове и се срещаха само когато Тисамон се целеше в копието вместо в копиеносеца. Ала копието неизменно се прибираше назад и вместо да скърши дръжката, сърпът удряше металния връх.