Звездни асове
- Автор: Христов Андрей
- Серия: Звездни асове #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Звездни асове». Краткое содержание книги:
— Виж! — възкликна изведнъж Силвия, сочейки към вратата. Двете механични крила стояха леко разтворени. Изглежда експлозията беше повредила механизма.
— Дали можем да ги мръднем?! — попита Мегън, поставяйки пръсти в отвора. Двете забравиха за умората и болката в мускулите и започнаха да дърпат крилата на вратата в противоположни посоки. Макар и бавно, вратите се поместваха. Босите им крака се приплъзваха в пода, докато се мъчеха с всичка сила да помръднат металните плоскости. Всеки милиметър им костваше огромни усилия, но също ги изпълваше с надежда за свободата, която можеха да си възвърнат. Навън продължаваха да се чуват ужасяващи експлозии от падащи плазмени снаряди и изстрелите на аркусианската противовъздушна артилерия. Понякога подът под краката им вибрираше, когато попадението беше твърде близо до затвора.
— Мисля, че е достатъчно! — каза Силвия. С усилие успя да се провре през тесния процеп между вратите. Мегън я последва и двете се озоваха в мрачен циментов коридор. Веднага ги побиха тръпки, защото по пода се стичаше студена вода. Някъде в далечината се чуваше шуртене вероятно от спукана тръба. Електричеството беше прекъснато и единствената светлина влизаше през малък прозорец в дъното на коридора. Експлозиите продължаваха да кънтят отвън. Двете ходеха бавно, плътно една до друга. Оглеждаха се много внимателно. Донякъде познаваха етажа, бяха минавали по тези коридори и знаеха какви ужасяващи инсталации има зад почти всяка врата. Стараеха се да не вдигат шум, докато краката им джапаха в студените локви по пода.
— Мислиш ли, че сградата е изоставена? — прошепна Мегън.
— Досега не сме срещнали никой от охранителите. Може би всички са изпратени да участват в защитата на базата.
— И аз на това се надявам…
Целта им беше да намерят стълбище. Нямаше как да напуснат затвора без първо да слязат на долния етаж. Скоро обаче попаднаха в част от сградата, която им бе непозната. Напредваха бавно, без да знаят какво ги чака зад ъгъла на поредния коридор. Някои от вратите зееха отворени, разкривайки празни лаборатории и кабинети. Навън интензитетът на експлозиите сякаш намаляваше. Мегън, която изучаваше цялостна бойна стратегия, веднага направи връзката:
— Спират бомбардировката! Това означава, че повечето стратегически цели са поразени и сега ще предстои десанта на сухопътните части.
— Много добре, момичето ми!
Този глас се вряза като сноп ледени игли в ушите им. Двете се извърнаха като попарени в посоката, откъдето дойде. В края на дългия, мрачен коридор се виждаше силует, закриващ единствения прозорец. Силуетът държеше в ръката си някакво оръжие, подобно на карабина, но с по-особена форма. Силвия бе наблюдавала през прозореца на стаята си как го тестват върху другите кадети. Ако не грешеше, това оръжие стреляше на разстояние около петдесет метра с електрически заряд, подобен на мълния. Като подплашени животни Мегън и Силвия се втурнаха в обратна посока. Между тях и Афтарон имаше около двадесет метра разстояние и единственото, на което се надяваха, е той да не уцели при първия си изстрел. Краката им обаче шляпаха във вода, която изпълваше целия под. Афтарон дори не трябваше да се цели, той насочи мълнията надолу и електрическият заряд се разпространи със светкавична скорост по водата. Той самият изглежда носеше изолиращ костюм, но двете бяха боси. Силвия усети как за части от секундата токът преминава от глезените през цялото ѝ тяло. Болката мигновено я повали на земята. Продължи да се тресе, докато токът не престана. След това в течение на няколко секунди се чувстваше напълно парализирана и дори не можеше да диша. Първоначалният ефект от шока започна бавно да отминава и с усилие си пое въздух, усещайки как гръдният ѝ кош болезнено се раздвижва. Крайниците ѝ все още стояха парализирани, когато видя сянката на Афтарон надвиснала над нея. Помисли си, че това е краятт. Сега той щеше да насочи оръжието си и да я довърши, а тя лежеше напълно безпомощна на мокрия под. Веднага си спомни думите му: „Не си правете илюзии, вие няма да напуснете живи това място…“. Но ето, че флотските пехотинци вече напредваха в периметъра на базата, отвън се чуваха откоси на плазмени карабини. Така че — мислеше си Силвия — на Афтарон му оставаше само едно нещо. Да не допусне те двете, които знаеха толкова много за света на аркусианците, да занесат тази информация при останалите хора. Затвори очи, мислейки си, че всеки момент ще настъпи краят. Чуваше до себе си Мегън, която си поемаше въздух на пресекулки.
— Няма страшно, зарядът не беше настроен да убива! — Афтарон проговори с типичния си спокоен и делови тон, както когато се намираха в лабораторията. Силвия мразеше този глас, защото безстрастно изречените думи обикновено водеха до изключително болезнени мъчения. Сега обаче прозвуча като отмяна на смъртна присъда. Какво смяташе да прави с тях?