Звездни асове
- Автор: Христов Андрей
- Серия: Звездни асове #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Звездни асове». Краткое содержание книги:
Зак стоеше, вдигнал карабината си, продължавайки да държи на мушка аркусианеца, хапейки нервно устните си, а по напрегнатото му лице се стичаха едри капки пот. Афтарон извади от кобура, намиращ се на колана му, обикновен плазмен пистолет и го насочи към Мегън, докато с другата си ръка продължаваше да държи електрическата пушка.
— Съжалявам, мила, беше ми наистина приятно да си общуваме…
Неочаквано Алекс се хвърли с всички сили към аркусианеца. Знаеше, че има само един шанс, че живота на всички е заложен на една карта и беше длъжен да спечели. Блъсна се с всичка сила в тялото на Афтарон, отклонявайки изстрела. С дясната си ръка силно го обхвана през кръста, докато с лявата държеше електрическата пушка, така че да не падне на пода в случай, че притежателят ѝ реши да я пусне. Краката му блъскаха мокрия под в едно върховно усилие да тича напред. Избутваше загубилия равновесие Афтарон и двамата бързо се приближаваха до ръба на етажа, където външната стена липсваше. Всичко стана за части от секундата. Вкопчен в Монконк успя да го избута до ръба, от където двамата полетяха.
Алекс падаше. Единственото, което чу, бе радостният, безгрижен смях на Афтарон под себе си, докато двамата летяха надолу. След това настъпи мрак. Обгърна го топлина и спокойствие. Всичко беше наред. Не чувстваше болка, единствено безгранична ведрост. Много пъти си бе задавал въпроса какво разбират хората, когато казват „душата му да намери покой“? Сега му се струваше, че разбира. Ако това бе краятт, душата му наистина се намираше в покой. Успя да предотврати най-лошото, смъртта на хората, които най-много обичаше. Дори цената да бе собственият му живот си заслужаваше. Нещо вътрешно в него се възпротиви. Не желаеше това да е краят. Знаеше, че времето му не е дошло. Усети остра болка в гръдния кош, когато си пое въздух. Почувства студ и едри капки дъжд, стичащи се по лицето и китките му. Мъглява светлина измести мрака. Някой го викаше.
— Алекс! Алекс! — беше познат приятелски глас. Гласът на Закъри. С усилие успя да фокусира и видя лицето на приятеля си.
— Ще се оправиш! Само няколко ребра са!
Алекс бавно повдигна ръката си и Зак я обхвана.
— Браво, братле, страшен си!
Двама пехотинци се приближиха и повдигнаха носилката, на която лежеше. Усети как го придвижват напред. Флотски медици сновяха пред погледа му, носейки медицински материали. Други носилки, също като неговата, се насочваха в една и съща посока — към няколкото кацнали медицински транспортни кораба. Дъждът, падащ от мрачното, неприветливо небе се засилваше. Изведнъж сред всеобщата кална сивота, като скъпоценен камък проблесна яркочервена коса. Тя лежеше на носилка, също като неговата, придвижваща се в същата посока, но беше далеч. Опита се да извика „Силвия…“ но от устата му излезе нещо едва наподобяващо шепот. Носилките им се сближаваха все повече и повече, тя обърна глава и очите ѝ срещнаха неговите. Устните ѝ произнесоха „Алекс“, но той не можеше да чуе гласа ѝ, заглушен от двигателите на транспортните кораби. Двете носилки се намираха на по-малко от метър. Видя ръката ѝ, протягаща се, за да го стигне. С болезнено усилие изпъна своята и почувства мократа ѝ кожа. Пръстите им се вплетоха и не се пуснаха, докато не ги качиха заедно в транспортния кораб. Носилките им бяха положени една до друга. Пехотинците си отидоха и голямата товарна врата на кораба се затвори с предупредителен сигнал. Оборотите на двигателите се увеличиха и корпусът започна деликатно да вибрира, което предшестваше излитането. Алекс видя как Силвия разкопчава колана, с който я бяха вързали за носилката и се надига леко. Лицето ѝ се наведе над неговото, мокрите ѝ коси паднаха върху гърдите му. Той протегна ръка:
— Обичам те! — тя го целуна.
Алекс прекара следващите три дни в болничното крило на кораба „Перперикон“. Нямаше възможност да се вижда с никого, но бързо се възстанови. На четвъртия ден го изписаха. Щом получи обратно старфона си, веднага се обади на Силвия. Тя също беше изписана, заедно с Мегън. Двамата решиха, че трябва да се съберат с приятелите си. Същия ден отидоха в стаята на Габриела. Първото нещо, което Алекс видя, когато влезе, бяха Зак и Мегън, стоящи на едно канапе. Мегън бе отпуснала глава на рамото на Зак и златистите ѝ къдрици се пилееха по гърдите му като златен водопад.
— Здравей, Алекс! — каза Габриела и го прегърна горещо.