Дълг на честта

— Няма да има спасителни операции ли, сър? — Бяха нужни цели тридесет секунди, докато бъде зададен въпросът.

— Каква е дълбочината там?

— Зная, но аварийните люкове… Така де, виждал съм, че има три такива.

Джоунс даже не вдигна поглед, докато си дърпаше от първата си цигара от години насам.

— Да, маминият люк, така му викахме на „Далас“. „Виж, мамче, ако нещо стане, можем да се измъкнем ей оттук.“ Старшина, не можеш да избягаш през тях, разбираш ли? Не можеш. Подводницата е мъртва, екипажът й също. Искам да разбера защо.

— Но ние вече разполагаме със звуците от катастрофата.

— Знам. Също така зная, че два от самолетоносачите ни са претърпели малка злополука днес. — Тези звуци също ги имаше на разпечатките от сонарната наблюдателна система.

— Какво искате да кажете?

— Нищо. — Поредната страница. В края й се виждаше голямо черно петно, представляващо силния шум, който обозначаваше смъртта на американската подводница „Ашвил“ и на целия й… — Какво, по дяволите, е това?

— Смятаме, че е отражение, сър. Координатите са почти същите като тези на „Ашвил“ и според нас компютърът…

— Времето е различно, дявол да го вземе! Цели четири минути разлика. — Той прелисти три страници назад. — Виждате ли, тук има някой друг.

— „Шарлот“ ли?

В този момент Джоунс изстина още повече. Главата му малко се маеше от цигарата и той си спомни защо ги е отказал. Виждаше един и същ акустичен почерк — дизелова подводница, качила се за въздух, и малко по-късно носещ се на скорост съд клас-688. Звуците бяха толкова близки, почти еднакви, и съвпадащите координати спрямо новите сонари на морското дъно можеха да подведат всеки, че…

— Обадете се на адмирал Манкузо и разберете дали имат контакт с „Шарлот“.

— Ама…

— Веднага, старшина!

Доктор Рон Джоунс стана и се огледа. Беше точно както преди или почти. Хората бяха същите, вършеха същата работа, показваха същата компетентност, ала нещо липсваше. Различното бе… Кое? На стената в голямата зала имаше огромна карта на Тихия океан. Някога тази карта беше осеяна с червени силуети във формата на различните класове съветски подводници, ракетоносни и атакуващи, като често присъстваха и черни силуети, сочещи, че тихоокеанската сонарна наблюдателна система следи „вражеските“ подводници, направлява американските атакуващи подводници към тях и насочва патрулните самолети „Орион“ P-3 по следите им, а те от време на време връхлитаха върху тях и ги разрушаваха, за да им напомнят чии са световните океани. Сега знаците на картата обозначаваха китове, някои от тях с имена, точно както руските подводници, но тези наименования бяха от сорта на „Моби и Мейбъл“ и се даваха на определено стадо с добре позната водеща двойка. Сега нямаше враг и експедитивността бе изчезнала. Те не мислеха по начина, по който той мислеше някога, докато се отправяше „на север“ с „Далас“ и следеше хора, които един ден можеше да се наложи да убие. В действителност Джоунс никога не беше очаквал това, поне не дълбоко в себе си, но не си позволи да забрави когато и да било възможността то да стане. Тези мъже и жени обаче бяха забравили. Виждаше го, а сега и го долавяше в тона, с който старшината говореше по телефона с командира на тихоокеанските подводни сили. Джоунс прекоси стаята и просто му отне слушалката.