Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Съблякоха веднага дрехите на Яники и го вързаха с верига за един стълб, за да не може да се дърпа.
Един от слугите се доближи и поднесе горещите клещи до гърдите му.
— Къде е детето, Яники? — попита Кардов.
— Търсете и го намерете.
Кардов даде знак на мъчителя. Той улови нежното тяло на Яники. Яники извика и след това започна да пъшка, когато отново го стискаха с клещите.
— Аз трябва да го накарам да говори, затова късайте месо от тялото му.
— Много е силен този човек — каза Падок.
— Ще говориш ли сега, Яники. Къде е Владимир? — запита Кардов.
Яники не отговаряше.
— Казвай най-после! — извика Кардов.
— Казах ти, че не съм предател; можеш да ме измъчваш още, но това няма да ти помогне.
— Още не си изтърпял всички изтезания — каза Кардов. — Ти изтърпя да късат месо от тебе, но знаеш ли ти, че съществуват душевни мъки, които са по-страшни от тези на тялото?
— Душевни мъки? Не те разбирам.
— Ти имаш дъщеря. И какво ще кажеш, ако заповядам да я доведат при тебе? Ти можа да изтърпиш всичките изтезания, но дали ще може да ги понесе тя?
— Моята дъщеря? — прекъсна го Яники.
— Тя ще бъде тука след един час и ще бъде изтезавана като тебе.
— Нима ти искаш да мъчиш и дъщеря ми, клетнико?
— Всяко средство е свято за мене, стига да постигна целта си. Ти приказваш така, но ако видиш дъщеря си тук?
— Мълчи — каза Яники, — би било страшно.
— Да пратя ли за дъщеря ти?
Яники се колебаеше дали да жертвува дъщеря си за своята цел; не му оставаше нищо друго, освен да изпълни това, което Кардов желаеше.
— Ако ми се закълнеш, че няма да измъчваш дъщеря ми, ще ти кажа къде се намира детето.
— Заклевам се — каза Кардов.
— Добре тогава, Владимир е… — Клетникът млъкна. Като че някой потропа на стената, с което му напомни да не става предател.
— Къде е Владимир? — попита Кардов.
— Аз няма да стана предател. Сигурен съм, че дъщеря ми ще направи същото.
Кардов скръцна със зъби.
— Значи ти жертвуваш дъщеря си?
— Тя ще изтърпи всичко — каза Яники, — тя е моя кръв. Измъчвай и двама ни, ние ще умрем заедно.
— Както изглежда, и това няма да помогне — рече тихо Кардов на Ашинов.
— Ще изнамерим тогава някое ново мъчение — каза Ашинов, — само нека имаме малко време.
— Давам ти двайсет и четири часа, Ашинов. За това време трябва да измислиш такова мъчение, каквото не е имало досега. Аз трябва да накарам този човек да говори, иначе ще загубя службата си. Сега ще отида при царя.
— Сега, по това време?
— При Александър II няма определено време за прием. Ако работата е много важна, той ще ме приеме, в това бъди сигурен. Аз ще му съобщя, че съм научил мястото, където се събират нихилистите, и че Яники е в моите ръце.
— Това ще го омилостиви. Александър II е твърд човек, но се страхува от нихилистите и като му съобщя, че те са в ръцете ми и че ще мога да ги унищожа, все едно че съм му спасил живота. Той трябва да възнагради спасителя си, най-малкото ще удължи времето за търсене на детето.
Ашинов потриваше ръце от доволство. Кардов и Ашинов излязоха, а след тях — Падок и мъчителите.
Бедният Яники остана сам; измъчен и изтощен, той легна на кревата.
Започна да го тресе и му се явяваха разни видения. Този благороден човек не мислеше за своите болки, а за своята дъщеря.
— Интересно — каза си той, — тук се чувствува празнота, когато няма никой. Няма такова голямо нещастие, което човек да не може да понесе.
Когато дойде на себе си, не видя, че нещо се бе случило в неговата килия.
От стената, на която се беше облегнал Яники, се чуваше шумолене, като че мишки се мъчеха да си пробият път в килията.
Един камък започна да се клати на стената, след малко падна и се отвори голяма дупка, колкото да може да мине човек.
Болките бяха толкова изтощили спящия Яники, че той не можа да чуе нищо, подкрепяше силите си със сън.
Една побеляла глава се показа през дупката. След главата се показа и тялото. Това бе абат Ернесто Фалиери. Той застана сред килията и започна да се оглежда наоколо.
— Също като моята дупка — каза си той. — Неудобна и лоша за живеене. Срам е за деветнайсети век жив човек да живее тук. Ето къде лежи клетникът — каза той, като погледна Яники, когото бяха измъчвали толкова много. — Ако имах динамит, щях да разруша това здание, макар да ми струва и главата. Аз съм затворник и това са само голи мечти. Има десет години, откакто не съм виждал човешко лице, и копнея да чуя поне човешки глас.
Той се приближи и започна да наблюдава спящия Яники.
— Възхитен съм от лицето му; мъките, които той изтърпя, показват, че е велик човек. Ще го събудя — каза той. — Искам да го зарадвам, че зад тези стени има още един човек, чието сърце тупти, както и неговото, и който ненавижда руската тирания като него.