Гласът на острието
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Гласът на острието». Краткое содержание книги:
Логън Деветопръстия, инквизитор Санд дан Глокта, капитан Джизал дан Лутар, Първият магус Баяз — това са имена, които ще обогатят списъка с колоритни и многопластови герои на любителите на фентъзи. Около тях се гради трилогията „Първият закон“ — едно приключение в брилянтно замислен свят, който едновременно плаши и очарова.
При тези думи Баяз влезе през вратата и остави Глокта зад гърба си.
Кучето на някой господар
— Защо аз? — прошепна през стиснати зъби Уест, докато приближаваше моста на южната порта на Агрионт. Досадните неприятности при доковете му отнеха повече време, отколкото бе очаквал, но не ставаше ли така с всичко напоследък? На моменти се чувстваше, сякаш е единственият в Съюза, който сериозно се готви за война, все едно цялата подготовка лежеше на неговите плещи — от най-важното, та чак до това да се преброят гвоздеите за конските подкови. Вече закъсняваше за ежедневната среща с лорд-маршал Бър и знаеше, че тепърва ще изникнат хиляди невъзможни за приключване навреме задачи. Винаги така ставаше. И сега само това му липсваше, да се занимава с някакви си незначителни проблеми при портата.
— Защо аз? — Главоболието му се върна. Така познатото тръпнене зад очите, което с всеки следващ ден се появяваше по-рано и беше по-болезнено.
Заради жегата през последните няколко дни на стражата при портата бе разрешено да се явява по служба без брони. Уест реши, че поне двама от войниците в момента съжаляват за това. Единият лежеше, превит о две до портата, с ръце между краката и виеше от болка. До него, наведен напред, стоеше един сержант. От носа му течеше кръв и капеше по каменната настилка на моста. Останалите двама от караула бяха насочили копия към кльощав, тъмнокож младеж. Наблизо, облегнат на перилата на моста, стоеше друг южняк. Беше възрастен мъж с дълга, посивяла коса и кротко наблюдаваше сцената.
Младежът хвърли бърз поглед през рамо и Уест силно се изненада. Беше жена: с късо подстригана черна коса, която стърчеше във всички посоки на мазни кичури. Единият й ръкав беше откъснат до рамото и през дупката се подаваше една кафява, жилава ръка, която завършваше със здраво стиснат юмрук около дръжката на извит нож. Острието блестеше ярко на слънцето, изглеждаше перфектно наточено и бе единствената чиста част от жената. През цялата дясна половина на лицето й минаваше тънък, сив белег, който пресичаше веждата й и изкривените от злоба устни, но това, което най-силно изненада Уест, бяха очите й: леко дръпнати, пълни с враждебност и недоверие и жълти. По време на войната с Гуркул, Уест бе виждал всякакви кантики, но за пръв път виждаше подобни очи. Ярко наситено златисти, като цвета на…
Пикня. Тази миризма усети Уест, когато се приближи. Пикня, мръсотия и застояла пот. Помнеше тази миризма от войната, мирисът на дълго некъпани мъже. Обзе го желание да сбърчи нос и да диша само през устата, а също и да заобиколи отдалеч опасното острие, но успя да го потисне. Ако искаш да овладееш подобна ситуация, независимо какво ти е отвътре, не трябва да демонстрираш страх, това показваше опитът му. Дори само да изглежда, че държиш нещата под контрол, е наполовина свършена работа.
— Какво става тук? — извика той на окървавения сержант. Нямаше нужда да се преструва на ядосан, с всяка следваща секунда закъсняваше още повече и това истински го изнервяше.
— Тези смърдящи просяци искаха да влязат в Агрионт! Естествено, опитах се да ги отпратя, но имат писма!
— Писма ли?
Странният възрастен мъж потупа Уест по рамото и му подаде сгънат, леко зацапан по краищата, лист хартия. Онзи го прочете и лицето му придоби още по-сериозно изражение.
— Това е разрешение за влизане, подписано лично от лорд Хоф. Трябва да ги пуснеш.
— Но не и въоръжени, господине! Казах им, че не могат да влязат с оръжия! — Сержантът вдигна в една ръка странен лък от тъмно дърво, а в другата, извита сабя, гуркулска изработка. — Голяма борба падна, докато я накарам да ми даде тези, но когато се опитах да я претърся… тази гуркулска кучка… — Жената изсъска и рязко направи крачка напред. Сержантът и двамата войници от караула боязливо отстъпиха назад и се сбутаха един в друг.
— Кротко, Феро — въздъхна старецът на езика на кантиките. — За бога, стига вече. — Жената се изплю на земята и просъска някаква ругатня, която Уест не разбра, после размаха ножа пред себе си по начин, по който пролича, че не само знае как да го използва, но и че е твърдо решена да го направи.
— Защо все на мен? — промърмори под носа си Уест. Стана ясно, че няма да може да продължи със задачите си, докато не разреши този проблем. Все едно нямаше по-важни неща на главата. Пое дълбоко въздух и се опита да се постави на мястото на вмирисаната жена: на непознато място, обградена от странни на вид мъже, които говорят на език, който тя не разбира, размахват копия и се опитват да я претърсят. Сигурно в момента си мисли, че Уест мирише неприятно. По-вероятно е повече объркана и изплашена, отколкото опасна. Но от друга страна, имаше доста заплашителен вид и не изглеждаше никак изплашена. Възрастният мъж със сигурност бе по-разумният от двамата, затова Уест се обърна към него.