Гласът на острието
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Гласът на острието». Краткое содержание книги:
Логън Деветопръстия, инквизитор Санд дан Глокта, капитан Джизал дан Лутар, Първият магус Баяз — това са имена, които ще обогатят списъка с колоритни и многопластови герои на любителите на фентъзи. Около тях се гради трилогията „Първият закон“ — едно приключение в брилянтно замислен свят, който едновременно плаши и очарова.
Приближиха бавно до тесен балкон, осветен от бледа светлина. От едната му страна каменната стена се издигаше право нагоре, от другата се спускаше отвесно надолу и изчезваше в мрака. Висеше над бездънна пропаст от сенки, без нищо отпред, нито отгоре, нито отдолу. Независимо от огромното отворено пространство, нямаше ехо. Въздухът бе напълно неподвижен, нямаше и най-малък повей и беше застоял, точно като в гробница.
— Някъде отдолу трябва да има вода — промърмори Глокта и надзърна през перилата. — Все трябва да има нещо, нали? — Той примижа с вдигната нагоре глава. — Къде е таванът?
— Тук смърди — възмути се Лутар и запуши носа и устата си с ръка.
Като никога, Логън бе съгласен с него. Познаваше добре тази миризма. Устните му се изкривиха от омраза.
— Смърди на шибани плоскоглави.
— О, да — каза Баяз. — Шанка също са творение на Създателя.
— Творение?
— Точно така. Направи ги от глина, метал и остатъци от плът.
— Направил ги е? — не вярваше на ушите си Логън.
— За да се бият във войната му. Срещу нас. Срещу магусите и собствения му брат, Ювенс. Първите шанка отгледа тук и после ги пусна на свобода — да се плодят, множат и да сеят разруха по света. Това е предназначението им. В продължение на години след смъртта на Канедиас ние ги преследвахме, но не успяхме да унищожим всички. Изтикахме ги по краищата на света, но там те продължиха да се множат и сега отново са плъзнали навред и вършат онова, за което са предназначени — плодят се, множат се и сеят разруха. — Логън продължаваше да гледа недоумяващо.
— Шанка. — Лутар се разхили и поклати глава.
За Логън в плоскоглавите нямаше нищо смешно. Той рязко се обърна и се надвеси застрашително над Лутар.
— Нещо смешно ли има?
— Не, просто всеки знае, че няма такова нещо като шанка.
— Бил съм се с тях с тези две ръце — изръмжа Логън, — цял живот. Те убиха жена ми, децата ми, приятелите ми. Целият Север гъмжи от шибани плоскоглави. — Той се надвеси още по-близо до Лутар. — Така че не ми казвай какво има и какво няма.
Лутар пребледня. Потърси подкрепа у Глокта, но сакатият се бе облегнал на стената и разтриваше крака си. Беше стиснал здраво устни и лицето му бе плувнало в пот.
— Въобще не ме интересува има ли, няма ли! — троснато отвърна той.
— Достатъчно много шанка има на този свят — изсъска Логън право в лицето на Лутар. — Може би някой ден лично ще ги срещнеш. — Той се обърна и последва Баяз, който вече се отдалечаваше към входа в другия край на балкона.
Не искаше да остане последен на това място.
Поредната зала. Беше огромна и обградена по краищата с гъста гора от колони, които хвърляха множество сенки по пода. Някъде високо отгоре падаха лъчи светлина и изписваха странни форми по пода, мешавица от тъмни и светли петна, чертаеха черни и бели линии. Почти като писмо. Дали няма някое скрито послание тук? За мен? Глокта се разтрепери. Може би, ако се вгледам по-внимателно, може би ще открия…
Лутар мина покрай него и неговата сянка падна напряко на пода, линиите бяха нарушени и чувството се изпари. Глокта се отърси от мислите си. Губя си разсъдъка на това прокълнато място. Трябва да разсъждавам трезво. Фактите, Глокта, само фактите.
— Откъде идва тази светлина?
— Отгоре — махна с ръка Баяз.
— Прозорци ли има?
— Сигурно.
Бастунът на Глокта чукна едно светло петно, после едно тъмно. Левият му крак се провлачи по пода.
— Само зали и коридори, къде е смисълът? — попита той.
— Кой знае какво става в главата на Създателя? — отвърна превзето Баяз. — Кой може да прозре грандиозния му замисъл? — Явно се гордееше от недвусмисления си отговор.
Според Глокта цялото това място бе една огромна загуба на усилия.
— Колко човека са живели тук? — попита той.
— Преди много години, в по-добрите времена, стотици. Всякакви хора, които служиха на Създателя и му помагаха в работата. Но Канедиас беше недоверчив и мнителен по отношение на тайните си. Лека-полека, той отпращаше служителите си, към Агрионт, към Университета. Накрая останаха само трима: Канедиас, помощникът му Джеремая — Баяз направи пауза — и дъщеря му Толомей.
— Дъщерята на Създателя?
— Да, какво за нея?
— А, нищо, нищо. И ето как за миг самообладанието му се изплъзна. Странно е, че той така добре се ориентира на това място. А вие кога сте живели тук?