Гласът на острието
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Гласът на острието». Краткое содержание книги:
Логън Деветопръстия, инквизитор Санд дан Глокта, капитан Джизал дан Лутар, Първият магус Баяз — това са имена, които ще обогатят списъка с колоритни и многопластови герои на любителите на фентъзи. Около тях се гради трилогията „Първият закон“ — едно приключение в брилянтно замислен свят, който едновременно плаши и очарова.
За беда, за момента не намираше правилния подход към майор Валимир, началник на Кралските оръжейници. Това, че бяха равни по чин, утежняваше положението: не можеше да му заповядва, но не можеше и да се примири с това да проси от него.
От друга страна, от гледна точка на положение в обществото, двамата стояха на огромно разстояние един от друг. Валимир беше от старата аристокрация, произхождаше от влиятелно семейство и това го правеше безкрайно арогантен. В сравнение с него, Джизал дан Лутар изглеждаше направо смирен и себеотрицателен. В допълнение, Валимир компенсираше пълната си липса на боен опит с упорито придържане към всяка буква на военния устав. Нареждане от Бър, но доставено от Уест, за него имаше същата тежест като заповед от някой вмирисан свинар.
И днес той не направи изключение.
— Нормите за този месец са изпълнени, майор Уест. — Валимир придаде неприкрит сарказъм, докато изговаряше името и званието му. — Пещите са затворени. Точка по въпроса.
— Това ли искате да предам на лорд-маршала?
— Въоръжаването на наборната войска е задължение на лордовете, които ги набират — зарецитира той правилника, — и не е моя вината, че те не спазват своите задължения. Това не е мой проблем, майор Уест. Ето това можете да предадете на маршал Бър.
Винаги така ставаше. Напред-назад: от кабинета на Бър до различните военни началници, до командирите на роти, батальони и полкове, до пръснатите из цял Агрионт складове, оръжейници, казарми, конюшни, до доковете, откъдето скоро щеше да потегли армията, и накрая обратно в кабинета на Бър. Цял ден обикаляне, десетки извървени мили и в крайна сметка нищо свършено. Всяка вечер падаше като пребит в леглото само за да може на следващия ден да повтори същото тичане по задачи.
Като командир на батальон, работата му се състоеше в това да се бие с врага с помощта на желязо. Като щабен офицер, ролята му се заключаваше в това да се бори с помощта на хартия. Беше повече секретар, отколкото войник. Чувстваше се като човек, който всеки ден тика огромен камък нагоре по хълма. Напряга сили, бута ли бута, а не стига доникъде, но не може да се откаже от страх, че камъкът ще се изтърколи надолу и ще го премаже. А междувременно тълпа арогантни негодници, които са в същата опасност от напиращите северняци, лениво се изтягат по склона на хълма и заявяват: „Това не е моят камък.“
Сега разбираше защо по време на войната с Гуркул често нямаше храна за мъжете по предните линии или дрехи, товарни коли за продоволствието или коне, които да теглят тези коли. Разбираше как се стига до куп други жизненоважни и лесно предвидими липси.
Беше решил, че в никакъв случай няма да допусне отново да се случи нещо подобно, особено в резултат на негово недоглеждане. Проклет да е, ако позволи да умират хора, защото не им е осигурил оръжие, с което да се бият. Отново опита да се успокои, но главоболието му непрекъснато растеше и гласът му трепереше от напрежение.
— Но какво ще стане, ако се окажем насред Англанд с тълпа полуголи и невъоръжени селяни, тогава какво, майор Валимир? Чий проблем ще е това? Не и ваш, смея да твърдя! Вие ще сте тук, на сигурно място, в компанията на студените ви пещи!
В момента, в който изрече последната дума, Уест осъзна, че е отишъл прекалено далеч: Валимир настръхна като ужилен.
— Как смеете, господине! Подлагате на съмнение честта ми ли? Аз съм девето поколение офицер в Кралската гвардия!
Уест разтри очи, не знаеше да плаче ли, или да се смее.
— Уверявам ви, не подлагам на съмнение смелостта ви, не това имах предвид. — Както обикновено, Уест се опита да погледне през очите на Валимир. Не знаеше под какво напрежение е майорът: може би той също би предпочел да командва батальон войници, а не ковачи, може би… няма значение. Този човек е пълен боклук и Уест го ненавиждаше. — Не става въпрос за чест, майоре, нито вашата, нито тази на семейството ви. Става дума за това, да сме подготвени добре за войната!
Валимир го изгледа хладно.
— На кого си мислиш, че можеш да говориш с този тон, проклет селяко? И малкото влияние, което имаш, дължиш на Бър, а кой е той, един простак от провинциите, издигнал се до поста си благодарение на чист късмет. — Уест не вярваше на ушите си. Естествено, досещаше се какво говорят зад гърба му, но да го чуе право в лицето, бе друга работа. — И когато Бър вече го няма, тогава какво ще правиш? А? Къде ще отидеш, като го няма него да се криеш зад гърба му? Нямаш потекло, нямаш семейство! — Устните на Валимир се изкривиха в презрителна усмивка. — Освен тази твоя сестра, разбира се, а от това, което чувам…