Защитения

Лийша поклати глава.

– Има близо двеста човека в Свещения дом, които се нуждаят от мен, мамо – каза тя, – а много от тях са по-зле от татко.

– Имат Дарси, която да се грижи за тях – възрази Илона.

– Дарси изглежда сякаш не е спала, откакто е тръгнала заразата – каза Лийша. – Ходи като мъртвец, но дори да беше в най-добрата си форма, не бих ù поверила лечението на тази болест. Ако останеш с татко и следваш инструкциите ми, по-вероятно ще е той да види зората, отколкото мнозина други в Хралупата на дърваря.

– Лийша? – простена баща ù. – Т’в ти ли си?

Лийша дотърча при него, седна на ръба на леглото и хвана ръката му.

– Да, татко – каза тя, докато очите ù се пълнеха със сълзи, – аз съм.

– Ти дойде – прошепна Ърни и устните му се извиха в бавна усмивка. Пръстите му стиснаха безсилно ръката на Лийша. – Знаех си, че ще дойдеш.

– Разбира се, че ще дойда – каза Лийша.

– Но трябва да вървиш – въздъхна Ърни. Когато Лийша не му отвърна, той я потупа по ръката. – Чух какво каза. Върви да направиш каквото трябва. Само като те видях, получих нови сили.

Лийша прохлипа леко, но се опита да го замаскира като смях. Целуна го по челото.

– Толкова ли е зле? – прошепна Ърни.

– Много хора ще умрат тази нощ – отвърна Лийша.

Ръката на Ърни стисна по-здраво нейната и той се поизправи.

– Тогава се погрижи да не са повече, отколкото трябва – каза той. – Гордея се с теб и те обичам.

– Обичам те, татко – отвърна Лийша и го прегърна силно. Избърса очите си и излезе от стаята.

***

Роджър правеше салта по миниатюрната пътека в импровизираната лечебница, пресъздавайки дръзкия начин, по който Изрисувания ги бе спасил преди няколко нощи.

– Но тогава – продължи той, – между нас и лагера застана най-грамадния каменен демон, който някога съм виждал.

Той скочи върху една маса, вдигна нагоре ръце във въздуха и ги размаха, за да покаже, че дори тази височина не е достатъчна да предаде правдиво размерите на звяра.

– Четири метра и половина беше той – каза Роджър, – със зъби като копия и рогата опашка, която може да смачка кон. Лийша и аз спряхме на място, но подвоуми ли се Изрисувания? Не! Той продължи напред, спокоен като празнична сутрин и погледна чудовището право в очите.

Роджър се наслаждаваше на ококорените очи, които го заобикаляха, и се поколеба, оставяйки напрегнатата тишина да се сгъсти, преди да каже „Бам!” и да плесне с ръце. Всички подскочиха.

– Просто ей така – каза Роджър – конят на Изрисувания, черен като нощта и самият той като демон, прониза с рогата си гърба на демона.

– Конят е имал рога? – попита старец и повдигна сивата си вежда, гъста и чорлава като катерича опашка. Стоеше подпрян на сламеника си и пънчето на десния му крак поеше превръзките с кръв.

– О, да – потвърди Роджър, като мушна пръсти зад ушите си и предизвика кашлящи смехове. – Огромни, от лъскав светъл метал, прикрепени за оглавника и силно заострени, с мощни защити, врязани в тях! Най-великолепният звяр, който някога сте виждали, е той! Копитата му удариха звяра като гръмотевици и когато повали демона на земята, ние се затичахме към кръга и бяхме в безопасност.