Друговремец

– Всичко, което съм ти казвала за себе си, е вярно. – Кимах истерично, сякаш за да уверя и самата себе си. – Всичко. Нямам семейство, нямам история. Още не съм се случила. Знаеш ли кога съм родена? – Вдигнах глава. Знаех, че косата ми стърчи във всички посоки, а очите ми блуждаят, но не ме интересуваше. – На двайсети октомври, в лето Господне 1918-о. Чуваш ли? Чуваш ли? – Той само премигваше и не помръдваше, сякаш не бе чул и думичка. – Казах, хиляда деветстотин и осемнайсета! След почти двеста години! Чуваш ли?

Вече виках и той кимна бавно.

– Чувам – рече тихо.

– Да, чуваш! – избухнах. – И мислиш, че съм ненормална. Нали? Признай си! Това си мислиш. Трябва да мислиш така, защото няма как да си ме обясниш. Не можеш да повярваш, не можеш дори да посмееш да допуснеш... О, Джейми... – Губех контрол над изражението си. Цялото това време криех истината, абсолютно убедена, че няма как да я споделя никому, и сега осъзнавах, че мога да кажа на Джейми, на възлюбения си съпруг, когото обичах над всички и всичко друго, и той не искаше... не можеше да ми повярва.

– Скалите. Хълма на феите. Каменният кръг. Камъните на Мерлин. Оттам дойдох. – Давех се, ридаех и речта ми започна да губи смисъл. – Имало едно време, но всъщност винаги са двеста години. В приказките са винаги двеста години... но в приказките хората винаги се връщат. Аз не можах.

Извърнах се, олюлях се и опитах да намеря опора. Седнах прегърбена на скалата и оброних глава. В гората бе много тихо. Тишината продължи толкова дълго, че малките нощни птички си върнаха куража и отново се заеха да писукат, докато гонеха последните летни насекоми.

Накрая вдигнах очи – бях решила, че просто е станал и ме е оставил, смазан от думите ми. Но още седеше пред мен, стиснал колене, свел глава, сякаш замислен.

Косъмчетата по ръцете му бяха щръкнали като медни жички, като тези по врата на уплашено куче. Боеше се от мен.

– Джейми – промълвих и усетих как сърцето ми се къса от пълна самота. – О, Джейми.

Седнах на земята и се свих на топка, за да обхвана с плътта си сърцевината на болката си. Вече нищо нямаше значение и се разридах безнадеждно.

Усетих дланите му върху раменете си и той ме надигна, за да видя лицето му. През пелената от сълзи зърнах изражението му – бойното му изражение, борба, преминала точката на върховно усилие и превърнала се в покой и убеденост.

– Вярвам ти – рече твърдо. – Все още не разбирам съвсем, но ти вярвам, Клеър. Вярвам ти! Чуй ме! Между нас има само истина и каквото и да ми кажеш, ще повярвам.

Пораздруса ме леко и продължи:

– Няма значение какво е. Казала си ми. Засега стига. Не мърдай, мо дюин. Положи глава тук и спи. По-късно ще ми кажеш останалото. Ще ти повярвам.

Още плачех и не разбирах какво ми говори. Задърпах се, но той ме сгуши по-плътно в себе си и постави главата ми върху гънките на наметката си, като непрестанно повтаряше:

– Вярвам ти, вярвам ти.

Накрая, от чисто изтощение, се успокоих достатъчно, за да го погледна и да кажа: